Никога не ме оставяй

Ден-два по-късно, когато двете с Хана излизахме от павилиона, внезапно тя ме сръга в ребрата и метна поглед към група момчета, които се бяха събрали отсреща, на Северното игрище.

— Виж — каза тихо тя. — Томи. Седи сам-самичък.

Аз свих рамене, сякаш й казвах: „И какво от това?“ Толкова. Ала по-късно се улових, че мисля за този епизод. Какво имаше предвид Хана? Че без Рут Томи изглежда отхвърлен и нещастен? Само това ли? Не, тук се криеше и нещо друго — познавах Хана доста добре. Тя така ме бе сръгала с лакътя си и бе снишила глас, че беше ясно като бял ден: тя също ме смяташе за „пълноправна наследница“ — най-вероятно мнозина бяха на това мнение.

Както вече казах, доста се смутих, тъй като до този момент се бях съсредоточила върху плана, свързан с Хари. Сега съм напълно сигурна, че ако не беше историята с „пълноправната наследница“, първият мъж в живота ми щеше да е Хари. Бях подготвила всичко, оставаше само да дръпна спусъка. И досега смятам, че Хари бе добър избор за целта. Струва ми се, че той щеше да е нежен и тактичен, че щеше да разбере от какво имам нужда.

Бях го зърнала бегло преди две години в центъра по рехабилитация в Уилтшър. Бяха го докарали след експлантация. Не бях в много добро настроение, тъй като предишната нощ донорът ми бе свършил. Никой не обвиняваше мен — причината бе в небрежно извършената операция, — но все пак се чувствах зле. Бях изкарала голяма част от нощта на крак, работа имах достатъчно много, както става в подобни случаи, а на сутринта слязох в приемното отделение и тъкмо се канех да тръгвам, когато неочаквано се появи Хари. Докараха го на количка — после разбрах, че не е било поради неспособността му да се придвижва сам, а поради неговата слабост — и почти съм сигурна, че когато отидох да го поздравя, той не ме позна. Според мен нямах право да претендирам за специално място в неговата памет. Като изключим онзи опит да се сближим, двамата с него почти не общувахме. Ако изобщо ме помнеше, за него вероятно съм си останала една глупачка, която веднъж се е приближила до него, попитала го е иска ли да правят секс, а после си е взела думите обратно. Трябва да е бил доста зрял за възрастта си: не ми се разсърди, не разтръби наляво и надясно, че само дразня момчетата и други неща от този род. Така че, когато видях да го карат с количката, в душата ми се породи чувство на благодарност и съжалих, че не съм негова помощница. Огледах се, но онзи, който беше негов помощник, не се виждаше наоколо. Санитарите бързаха да закарат Хари в болничната стая и нямахме време да поговорим. Само го поздравих, пожелах му по-бързо да се възстанови и той уморено се усмихна. Когато споменах за Хейлшам, вдигна палец нагоре, ала аз разбрах, че не ме позна. Ако се бяхме срещнали по-късно, когато щеше да е преодолял слабостта си и нямаше да е натъпкан до козирката с медикаменти, може би щеше да се постарае да си спомни за мен.