Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Той мълча известно време, после отвърна:
— Не знам, Кат. Толкова неща трябва да премисля.
— Виж, Томи. Страшно ти провървя. Не кой да е, а тъкмо Рут те ухажва. Когато си тръгнем оттук и ти си с нея, няма да ти е мъчно за нищо. Тя е най-добрата от всички, дръж се за нея и всичко ще е наред. Каза ми, че иска да започнете отначало. Гледай да не пропуснеш случая.
Чаках да разбера какво ще ми отговори, ала Томи мълчеше и отново ме обзе паника. Наведох се и казах:
— Виж какво, глупако, разбери, че друга такава възможност няма да имаш! Остава ни още малко време да сме заедно!
За моя изненада той отговори спокойно и уравновесено — с течение на годините Томи щеше все по-често да проявява тази черта от характера си.
— Знам, Кат. Тъкмо затова не желая да се хвърлям във връзката ни с главата напред. Трябва много добре да обмисляме действията си. — Той въздъхна и ме погледна в очите. — Имаш право, Кат. Много скоро вече няма да сме тук. Край на играта. Затова трябва добре да си помислим.
Съвсем неочаквано аз се разстроих — седя, не знам какво да кажа и късам ли, късам тревичките наоколо. Усещам, че Томи ме гледа, но не вдигам очи. Кой знае колко време щеше да продължи това, ако не ни бяха попречили. Не си спомням — момчетата ли се бяха върнали да продължат играта си на игрището, някаква компания ли ни бе забелязала и се настани до нас. Така или иначе, задушевният ни разговор привърши и аз си тръгнах с мисълта, че не съм изпълнила мисията си и че по някакъв начин съм излъгала доверието на Рут.
Така и не успях да разбера как бяха подействали думите ми на Томи, тъй като на следващия ден пристигна новина. Беше късна утрин и имахме час по култура. Трябваше да играем ролята на различни хора, с които по-късно щяхме да си имаме работа: сервитьори, полицаи и други такива. Упражненията ни възбуждаха и едновременно с това ни тревожеха, така че и без новината бяхме доста напрегнати. Часът свършва, ние се каним да тръгваме и тъкмо в този момент в стаята се втурва Шарлот Ф. и тутакси всички научаваме, че госпожица Люси си е заминала от Хейлшам. Господин Крис, който водеше часа и навярно вече знаеше новината, с виновно изражение на лицето отстъпи назад, преди да го наобиколим и да го отрупаме с въпросите си. Отначало предположихме, че Шарлот може би повтаря нечий слух, ала колкото повече ни говореше, толкова по-ясно ни ставаше, че това е самата истина. По думите й същата сутрин другата група от горния курс отишла в Стая 12, където госпожица Люси трябвало да води урок по музика. Ала вместо нея, възпитаниците видели при тях да влиза госпожица Емили, която им съобщила, че госпожица Люси е заета в момента и че тя ще я замести. Двайсетина минути всичко в класа било наред. После внезапно, едва ли не по средата на изречението си, госпожица Емили прекъснала урока за Бетховен и обявила, че госпожица Люси е напуснала Хейлшам завинаги. Часът свършил няколко минути по-рано от обикновено — внезапно госпожица Емили със загрижен вид бързо излязла от класната стая, — така че новината започнала да се разпространява из Хейлшам със скоростта на светлината.
Втурнах се да търся Томи — исках първа да му разкажа за случилото се. Но като изскочих на двора, разбрах, че съм закъсняла. Томи бе застанал до група момчета, слушаше и кимаше с глава. Момчетата бяха възбудени и доста оживени, но в очите на Томи се четеше празнота. Същата вечер Томи и Рут отново се събраха и няколко дни по-късно Рут ми благодари за това, колко „добре съм се справила със задачата“. Отвърнах й, че вероятно заслугата не е била моя, ала Рут не ми повярва. Оттогава е записала името ми в златните страници на своите спомени. Ето как стояха нещата през последната седмица на живота ни в Хейлшам.
Част втора
Глава десета
Понякога пътувам по дългото, виещо се шосе през блатисти местности или покрай набраздени поля, небето над мен е голямо, сиво и в разстояние на километри не се променя, а аз се улавям, че мисля за съчинението си, което трябваше да пиша по времето, когато се преместихме във Фермата. През последното ни лято в Хейлшам настойниците непрекъснато говореха за тези наши съчинения и се стараеха да помогнат на всеки един от нас да си избере тема, която да разработва година, дори две. Но по някаква причина — може би поради особения тон, с който настойниците ни говореха за това — никой не вярваше истински в значимостта на тези съчинения и те не бяха тема на нашите разговори. Преди да отида и да заявя на госпожица Емили, че ще работя върху викторианския роман, помня, че изобщо не бях обмислила решението си и очевидно тя го знаеше. Но не каза нищо, само ме погледна с характерния си изпитателен поглед.