Остриетата на Кардинала [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-003-6
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала [bg]». Краткое содержание книги:
Господарят на Двора на Чудесата замълча. После се наведе към Грангие и му прошепна няколко думи на наркоа — неразбираемия за външни лица жаргон. Архиапашът отговори по същия начин. Без да реагира, Сен Люк изчака края на консултацията. Тя свърши бързо.
— Дори да предположим, че зная това, което искаш — поде Великият кесар, — защо да ти го казвам?
— За подобно сведение съм готов да платя прескъпо.
— Аз съм богат.
— Ти си негодник, който не вярва в нищо и не признава законите. Но най-вече си добре осведомен.
— Какво ще рече това?
— Гарваните ти правят сечено. По тяхна вина влиянието ти и доходите ти започват да намаляват. Но най-вече те действат, без да чакат заповеди от теб.
— Този проблем скоро ще бъде разрешен.
— Така ли? Аз мога да го разреша в твоя полза. Кажи ми каквото искам да зная, и ще нанеса на Гарваните такъв удар, от който няма да се съвземат лесно. Дори ако желаеш, може да си присвоиш заслугата… Ние не сме си дружки, Кралю. Няма съмнение, че някой ден между нас ще започне да се лее кръв. Но днес интересите ни съвпадат.
Великият кесар се замисли, почеса се по брадичката и мустаците си, които представляваха по-скоро юношески мъх.
— Толкова ли е скъпа тази стока?
— За теб тя няма никаква стойност.
— А за Гарваните?
— Те ще получат цената, която им е предложена. Мисля, че в тази афера са само изпълнители и ще предадат стоката на този, който ги е наел. Няма да мога да действам, когато това стане, а ти ще изпуснеш възможността да им отмъстиш. Времето не чака, Кралю.
— Дай ми един час да размисля.
Кралят и мелезът размениха погледи, като всеки от тях се опитваше да проникне в душата на другия.
— Един час. Не повече — отсече Сен Люк.
След като мелезът си тръгна, Великият кесар запита архиапаша:
— Какво мислиш за всичко това?
Грангие помълча известно време.
— Две неща — рече той накрая.
— И какви са те?
— Първо, имаш интерес да помогнеш на мелеза срещу Гарваните.
— А второто?
Вместо да отговори, архиапашът се обърна към старицата, която — той беше сигурен — внимателно проследи нишката на мислите му. Тогава тя, между две примлясквания, с все така вперен в нищото поглед, като сляпа или безразлична към света, каза:
— В някой близък ден трябва да го убием.
25.
Гвардейците на Кардинала получаваха заплащане на всеки трийсет и шест дни. Това беше повод за „парад“, който даваше възможност да бъде направен преглед на личния състав. Гвардейците се строяваха. След това капитанът или лейтенантът минаваха с лист в ръце. Всеки от бойците на висок глас си казваше името и то веднага беше записвано на хартията. След това имената се изреждаха на документ, подписан и подпечатан от офицера. Документът се предаваше на ковчежника и всички отиваха — под строй — да си получат парите в кабинета му.
Този ден беше определено парадът да се състои в пет часа следобед, в двора на Кардиналския дворец, тъй като Негово Преосвещенство в този момент си почиваше. Всички гвардейци, с изключение на дежурните, се бяха събрали. Униформите им изглеждаха безупречни: лъснати ботуши, изгладени мантии и почистени оръжия. Те още не бяха се строили и разговаряха, доволни от обстоятелството, че скоро щяха да станат малко по-богати. Бяха благородници, но повечето от тях нямаха състояние и живееха от заплатите си. За щастие, Кардиналът плащаше добре — петдесет ливри за гвардеец и до четиристотин за капитан. Но най-вече — той уреждаше сметките с тях винаги навреме. Дори прехвалените мускетари на краля не получаваха толкова редовно парите си.
Седнал на рамката на прозореца, Арно дьо Ленкур четеше настрана от другите, когато Ньовел отиде при него. Младият мъж, щастлив че присъства на първия си парад, сияеше.
— Е, господин Дьо Ленкур, какво ще сторите с вашите 154 ливри?
Толкова се полагаше на енсините от гвардейците на Негово Преосвещенство.
— Ще платя на хазяина си, Ньовел. Както и всичките си дългове.
— Нима имате дългове? Не ви подхожда… Не ми се сърдете, но не мога да си представя, че харчите безразборно…
Ленкур се усмихна приветливо, но не отговори.
— Нека помисля — продължи Ньовел. — Можах да се убедя с очите си, че не пиете и мразите кулинарните излишества. Не играете хазарт. Не кокетничите. Дали пък нямате тайна любовница? Носи се слух, че давате всичките си спестявания за благотворителност. Но човек не трупа дългове, като дарява, нали?
— Дълговете ми са към един книжар.