Остриетата на Кардинала [bg]

Когато времето беше лошо, Анес идваше тук сама или с Балардийо. Тя обичаше да се усамотява, за да чете, да размишлява или просто да изчака денят, а понякога нощта, да отмине. За тази цел се приютяваше край камината, която палеха още при първите студове. Разполагаше с фотьойл с кожена облегалка, похабена от възрастта масичка, надупчена от дървояди ракла и етажерка, на която бяха наредени трактати по фехтовално изкуство. Редом стърчеше и старо чучело за рицарски упражнения.

Това беше целият ѝ свят.

Този следобед Анес се посвети на четене. Закачи портупея си на чучелото, свали ботушите и корсета си от червена биволска кожа, след това се настани удобно във фотьойла, изпъна нозе и кръстоса глезени на раклата пред себе си. Но несъмнено беше по-изморена, отколкото предполагаше. Сънят я събори, докато проучваше една глава, посветена на позата за отбиване при фехтовката, когато противникът има по-дълга ръка.

След това се появи гласът:

— Ти добре знаеш, че не си виновна, нали?

Погледът на Анес се насочи към чучелото.

Преди да бъде превърнато в закачалка, то дълго време беше използвано като манекен при упражнения с рапира. Две трети от хоризонтално изправените му ръце бяха ампутирани, а тялото — забито на солидна поставка. Тя не му позволяваше да помръдва — беше покрито с пробождания, които ставаха все повече и повече в близост до символичното сърце, очертано в дървото. Балардийо, войникът, на чиито грижи Анес беше поверена от баща си, беше донесъл това полуизгнило туловище от полето, където то служело за плашило. По онова време, още дете, бъдещата баронеса трудно повдигаше с две ръце една рапира, дълга колкото нея. Но не искаше и да погледне никоя друга.