Остриетата на Кардинала [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-003-6
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала [bg]». Краткое содержание книги:
Когато времето беше лошо, Анес идваше тук сама или с Балардийо. Тя обичаше да се усамотява, за да чете, да размишлява или просто да изчака денят, а понякога нощта, да отмине. За тази цел се приютяваше край камината, която палеха още при първите студове. Разполагаше с фотьойл с кожена облегалка, похабена от възрастта масичка, надупчена от дървояди ракла и етажерка, на която бяха наредени трактати по фехтовално изкуство. Редом стърчеше и старо чучело за рицарски упражнения.
Това беше целият ѝ свят.
Този следобед Анес се посвети на четене. Закачи портупея си на чучелото, свали ботушите и корсета си от червена биволска кожа, след това се настани удобно във фотьойла, изпъна нозе и кръстоса глезени на раклата пред себе си. Но несъмнено беше по-изморена, отколкото предполагаше. Сънят я събори, докато проучваше една глава, посветена на позата за отбиване при фехтовката, когато противникът има по-дълга ръка.
След това се появи гласът:
— Ти добре знаеш, че не си виновна, нали?
Погледът на Анес се насочи към чучелото.
Преди да бъде превърнато в закачалка, то дълго време беше използвано като манекен при упражнения с рапира. Две трети от хоризонтално изправените му ръце бяха ампутирани, а тялото — забито на солидна поставка. Тя не му позволяваше да помръдва — беше покрито с пробождания, които ставаха все повече и повече в близост до символичното сърце, очертано в дървото. Балардийо, войникът, на чиито грижи Анес беше поверена от баща си, беше донесъл това полуизгнило туловище от полето, където то служело за плашило. По онова време, още дете, бъдещата баронеса трудно повдигаше с две ръце една рапира, дълга колкото нея. Но не искаше и да погледне никоя друга.
Викът на приближаваща виверна разцепи тишината.
Анес обу ботушите си, облече кожения корсет, който се завързваше отпред, преметна през рамо портупея, грабна рапирата си и отиде на двора, където се появяваха първите сенки на вечерта.
Ездачът слезе от бялото влечуго с широки прибрани криле. Цветът на животното и на ливреята на мъжа не оставяха място за никакво съмнение: той беше кралски куриер. Вероятно пристигаше направо от Лувъра.
След като се увери, че пред него стои самата баронеса Дьо Водрьой, и почтително я поздрави, той ѝ подаде писмо, което извади от кобура на седлото.
— Благодаря. Очаквате ли незабавен отговор?
— Не, госпожо.
Анес видя Марион да се появява на прага на кухнята и насочи кралския пратеник към нея, за да му сипе чаша вино и да му даде за хапване всичко, което поиска, преди да си тръгне. Мъжът поблагодари и остави Анес в компанията на виверната, която, кротка и благонамерена, протягаше дългия си врат, за да разгледа околностите с невъзмутим поглед.
Анес разчупи восъчния печат на кардинал Ришельо и безучастно зачете писмото.
— Какво има? — попита Балардийо, който се появи, за да научи новините.
Тя не отговори веднага, но обърна глава към него и дълго го гледаше втренчено.
След това, за първи път от много време насам, се усмихна.
27.
Вечерта трима конници преминаха през вратата „Бюси“ за да се озоват в просторното и спокойно предградие на абатството „Сен Жермен“. Те поеха по улица „Гълъбарника“, скоро завиха по „Светите братя“, минаха покрай Протестантското гробище и при болницата „Шарите“ тръгнаха по улица „Сен Гийом“.
— Пристигнахме — рече Ла Фарг и скочи на земята.
Марсиак и Алмадес едновременно погледнаха към портата, пред която бяха спрели — масивна, мрачна врата с две правоъгълни крила, украсени с дървени плоскости, забити с големи пирони с кръгли главички. Всички слязоха от седлата и докато капитанът удари три пъти с чукчето от ковано желязо, те разглеждаха спокойната улица, която наблизо, се отклоняваше към улица „Сен Доминик“. Вече нямаше навалица по паветата, позлатени от залязващите лъчи, а търговците прибираха стоката си. Миризма на готвено се примесваше с парижката смрад на изпражнения. Недалеч житен сноп служеше за разпознавателен знак на една гостилница.
— Почти нищо не се е променило — рече гасконецът.
— Не е — отговори лаконично испанският учител по фехтовка.
Малка вратичка за пешеходци беше разположена в долния край на едно от крилата на портата. Тя леко се отвори и отвътре някакъв глас попита:
— Кои сте вие?
— Посетители — отговори Ла Фарг.