Медея и нейните деца [bg]
- Автор: Улицкая Людмила Евгеньевна
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9545293519
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Медея и нейните деца [bg]». Краткое содержание книги:
Вечерта дълго лежа в хотелското легло с мирис на прах за пране, спомняше си наглата циганка, прекрасния й жребец и малките редкопородни жълти кончета, които наблюдаваше в яслата зад конюшнята, докато чакаше автобуса на спирката.
„Неприятно момиче“ — реши Валерий, докато потъваше в съня с видения на коне, мирис на обор и бавна радост на свободния топъл ден, но леко и продължително барабанене го измъкна от това състояние. Той надигна глава от възглавницата.
Оказа се, че е забравил да заключи вратата, тя бавно се отвори и в стаята влезе жена. Валерий мълчаливо се взря. Отначало помисли, че е камериерката.
— А, чакаш — с дрезгав глас рече жената и той я позна — сутрешната ездачка. — Мислех, ако попиташ кой е, си отивам — каза без усмивка и седна на леглото му. Взе да си сваля същите ботуши, които той сутринта одобри. Първо застъпи форта на левия и го ритна, после с ръце смъкна десния и с известно усилие го метна в ъгъла. — Какво мигаш? — изправи се до леглото и той видя колко е дребна. Той успя само да си помисли, че никак не харесва тези малки наострени жени.
Тя си свали белия пуловер, който й беше донесъл, разкопча мръсните бели дънки и без да ги сваля, се пъхна под завивката, прегърна го и каза съсредоточено и уморено:
— Цял ден горя, толкова те желаех…
Бутонов изпусна поетия въздух и завинаги забрави какви жени бе харесвал обикновено…
Всичко, което научи за нея, го научи по-късно. Изобщо не беше циганка, а еврейка от петербургско професорско семейство, дошла при Сисоев преди седем години, родителите й гледат дъщеря й от първия брак, не й я дават. Но най-важното и изненадващото беше, че на сутринта той откри: на близо двайсет и девет години беше пропуснал цял материк и не беше ясно как това кльощаво момиче, толкова горещо и отвън, и отвътре, успя да го погълне до такава степен, че се чувстваше като розов бонбон, затънал в гъст сладък сироп, а цялата му кожа стенеше и се топеше от нежност и щастие и всяко докосване, приплъзване го пронизваше до дъното на душата, и цялата му повърхност сякаш потъваше вътре в него, в самите му дълбини. Усещаше се обърнат наопаки и знаеше, че ако тя не му беше запушила ушите с тънките си пръстчета, душата му непременно щеше да излети навън…
В шест сутринта чудноватото часовниче, което не беше свалила от китката си, леко изчурулика. Тя седеше на перваза на прозореца, обхванала с крака кръста му. Той стоеше пред нея и виждаше под пъпа й издутината от присъствието му в нея.
— Край — каза жената и погали издутината през тънката ципа на корема си.
— Не си отивай — помоли гой.
— Отидох си вече — засмя се тя и той забеляза как вампирски стърчат горните й кучешки зъби. Погали ги с пръст.
— Не, не съм вампир — засмя се тя. — Най-обикновена кучка. Харесва ли ти?
— Много — честно отговори той и тя скочи от перваза, оставила стрелата му неизстреляна.
Отиде в банята. Краката й бяха възкриви и малко непохватно сглобени. Но желанието му само растеше. Той измъкна от разбърканото ложе златната верижка от шията й, скъсана през нощта.
Душът ревеше в банята, той премяташе верижката в ръка и гледаше през прозореца. Навън се носеше същата сияйна мъгла като вчера и зад гаснещия й блясък се провиждаше слънцето.
Цялата в едри капки вода, тя влезе в стаята. Той й подаде верижката. Тя я разпъна по цялата й дължина и я хвърли на масата:
— Върни ми я, като я поправиш. Днес сряда ли е?
Изтръска водните капки от малките си гърди, с усилие намъкна тесните дънки върху мокрото си тяло. В пружиниращата й черна коса, в прическата й, която тогава още не се наричаше „афро“ и си беше нейна собствена и ничия друга, също блестяха големи капки вода. Няколко малки, корави дори на вид белези, вече вълнуващи и любими, имаше по тялото й под гърдата, от лявата страна на корема и на дясната предмишница. Тя май не беше никак женствена. Но всички жени, които бе познавал досега, в сравнение с нея му се виждаха кашави и клисави…
— Знаеш ли какво, Валера? Ще се срещнем точно след една седмица на Централната поща в Питер. Между единайсет и дванайсет…
— А днес? — попита Бутонов.
— Не, изключено. Сисоев ще те убие. Или мен — засмя се. — Не знам точно кого, но ще убие някого…
За една година се срещнаха още три пъти. После тя изчезна. Не от Валерий, а изобщо. Нито родителите й, нито Сисоев знаеха къде се е дянала и с кого…
Оттогава Бутонов не отказваше на жени. Знаеше, че не стават чудеса, но ако пребивава на границата на възможното, свръхконцентриран, усеща в слабините си мълния и всичко просветлява, и го обзема същото чувство — ножът, запратен към целта, трепва и застива точно в сърцевината й…