Медея и нейните деца [bg]

Александра, която цял живот сменяше не само омръзналите й мъже, но и професиите, се запозна с третия си мъж в Малий театър, където работеше от средата на петдесетте години, обличаше една стара знаменитост, а той срещу прилична заплата реставрираше купени за грошове музейни скъпоценности на театралния елит, заслужили и народни, които разбираха от хубава мебелировка.

Александра, винаги влюбчива, не се интересуваше от богатството, но обожаваше блясъка. Бракът й с Алексей Кирилович не беше бляскав. Това бяха най-скучните три години в живота й и завършиха скандално: Алексей Кирилович я хвана ненадейно с глухонемия красавец огняр, който обслужваше тимирязевските вили.

Мъжът й ужасно се изуми и завинаги си отиде, оставяйки я в прегръдките на исполинския Герасим19. Сандрочка плака чак до вечерта.

Оттогава беше видяла Алексей Кирилович само веднъж, на бракоразводното дело в съда, но чак до четирийсет и първа година получаваше от него издръжка по пощата. Алексей Кирилович не пожела да види сина си.

Огнярят, естествено, беше незначителен епизод. Тя имаше и разни бляскави връзки: и героичен летец изпитател, и прочут академик евреин, остроумен и всеяден женкар, и млад актьор, жертва на ранната слава и още по-ранния алкохолизъм.

Втория път се омъжи за военен, стегнат и гласовит любител на украинските песни — Евгений Китаев, роди от него дъщеря Лидия, после и този брак не потръгна. Не се разведоха, но живееха отделно и втората дъщеря, Вера, родена преди войната, беше от друг, човек с толкова известно име, че Китаев скромно мълчеше за семейния си живот чак до гибелта си. Последната дъщеря на Александра, родена четирийсет и седма, три години след смъртта му, също носеше ведрото му презиме.

Но когато Александра мина петдесетте и към пламъка на избледнялата й коса вече не летяха ята ухажори, тя въздъхна и си каза: „Ами време е…“ Хвърли зорко око околовръст и неочаквано се спря на театралния мебелист Иван Исаевич Пряничков.

Той беше на около петдесет, някоя и друга година по-млад от нея, не много висок, но широкоплещест, носеше се с по-дълга коса, отколкото е прието в средите на работническата класа, един вид по актьорски, винаги гладко обръснат, винаги с чиста риза под синята престилка. Веднъж тя вървеше след него по коридора, изучи смесената силна миризма, свързана със занаята му: терпентин, лак, колофон и още нещо непознато, и тази миризма й се стори дори привлекателна.

Мебелистът излъчваше някакво особено достойнство и не се вписваше в обичайната театрална йерархия. Полагаше му се някакво скромно място между сценичния механик и гримьора, а той се движеше по коридорите, отговаряше на поздравите с кимване като заслужил артист и се затваряше в работилницата си като народен. Веднъж в края на деня, когато хората от работилниците още не бяха се разотишли, а артистите и всички необходими хора за представлението вече се бяха събрали, Александра Георгиевна почука на вратата му. Оказа се, че той не й знае името, макар че тя от три години работеше в театъра. Тя му разказа за ореховия бюфет, останал от покойната й свекърва, огледа набързо стените на работилницата, където по рафтовете бяха наредени шишета с тъмни и червеникави течности и симетрично бяха закачени и наредени разни инструменти.