Медея и нейните деца [bg]

Когато изказа неясните си съмнения пред Бутонов, онзи измънка:

— При Ваня имаше и един друг, не само работникът от двора…

Антон Иванович го хвана за ръкава:

— Казвай…

— Когато отиде да премести колата, в гримьорната му влезе Дутов. Тоест аз от коридора го видях да излиза, беше с карирана риза…

По това време Валерий знаеше, че именно Дутов е инспектор на манежа.

— Ей, да му се… какъв съм и аз стар глупак — затули изпитото си лице Антон Иванович. — Виж какво било… Точно така…

Бутонов навести Ваня в болницата. Онзи беше в гипс като в саркофаг от брадичката до опашната кост. Косата му беше оредяла, дълбоки плешивини бяха оголили челото му от двете страни. Мигна: „Здрасти.“ Почти не проговори. Валерий сто пъти съжали, че беше отишъл, поседя десетина минути на бялото столче за посетители, опита се нещо да разкаже — „хън-мън“ — и млъкна. Не беше подозирал колко крехко създание е човекът, та се ужаси.

Беше мрачна влажна есен. Крушовото дърво в Расторгуево се извисяваше с окапали листа черно като обгоряло и Бутонов не можеше да полежи под него и да види дали няма да му се яви ново откровение.

До завършване на цирковото училище му оставаше година и половина. Прага, на която бе възлагал големи надежди, отфуча. Отфуча и училището. Замъглените очи на Ваня не му излизаха от ума. Ето го само допреди минута Джовани Муцетони, прочут артист, какъвто искаше да е и Бутонов — независим, богат, с право да пътува в чужбина, с най-красивата кола, която Бутонов беше виждал някога — вече отдавна не червеният фолксваген костенурка, а нов бял фиат. И всичко рухна за секунди. Значи няма никаква независимост, всичко е измама. И парализа до края на живота…

Бутонов изобщо не се яви на последната, зимната сесия. В училището освен специалните се учеха и обикновени училищни предмети и без изпит по тези презрени науки не се даваше диплома. Бутонов не стъпи повече в училището. Половин година лежа на канапето в очакване да го вземат в казармата. През февруари навърши осемнайсет и в началото на пролетта го обръснаха нула номер. Предложиха му да кара войниклъка първо в ЦСКА благодарение на първия му разряд по гимнастика, но за огромно изумление на военната комисия той отказа. Всичко му беше безразлично, ала не му се връщаше към спорта. Стана обикновен войник…

Но не можа да стане обикновен: нямаше как да избяга от таланта си, той го избутваше на някаква специална писта, а и късметът му винаги работеше. Бутонов стреляше най-добре от всички с автомат, карабина, а и с пистолет, ако му паднеше такова оръжие. Дори сибирски момчета, които ловуват от деца, нямаха неговото точно око и ръка.

На учебния преглед го забеляза полковникът, голям любител на спортната стрелба. След по-малко от година той вече беше все пак в отбора на ЦСКА, но по спортна стрелба. И пак започнаха тренировки, лагери, разряди. Службата мина по най-приятния начин — поне втората й половина.