Крайбрежната чайна [bg]

— Ще трябва да опиташ всичко заради нея — каза Кат.

— Предполагам, че е мой дълг — заяви Серафин с хитра усмивка.

— Как са нещата в къщата? По-добре ли е с момичето?

— Да, благодаря. Точно както трябва, иначе вероятно щях да съм си тръгнала досега — тя се усмихна криво.

— Толкова зле ли беше?

— Първата седмица мислех, че съм направила ужасна грешка. Имах чувството, че трябва да се обърна и да хвана следващия полет към вкъщи. Не очаквах, че Зоуи ще е такова… е, как да кажа — ами, предизвикателство. Но сега мисля, че се разбираме помежду си малко по-добре. Животът й е бил доста труден в много отношения и да се държи така с мен, изглежда, е нейният начин да се справи с част от това. Все още не обича много да учи френски, но имаме напредък.

— Звучи сякаш вършиш добра работа. Тя на колко години е?

— На десет. Ще ги навърши на шестнадесети.

— Това е трудна възраст. Десет, нали? Човек е някак си по средата. Спомням си, когато аз бях на десет — гледах братовчедите си, които бяха тийнейджъри, и отчаяно исках да ме вземат, когато излизат, но за тях бях просто дете. Книгите бяха онова, което ме спаси. Ходех и си четях в стаята — дали Джейн Остин или някой роман за тийнейджъри. За мен това беше един вид бягство.

— Знам какво имаш предвид. С добра книга можеш да се потопиш в който свят си искаш. Когато намирам близнаците, Бенджамин и Матилд — брат ми и сестра ми — още да четат под завивките късно през нощта, понякога не мога да се насиля да ги накарам да спрат.

— Вълшебен миг е да откриеш това.

— Едно от нещата, заради които искам да преподавам.

— Това ли ще правиш, когато се прибереш у дома?

— Да. Ще преподавам английски. Вече съм квалифицирана, така че ще си търся работа, когато се прибера у дома. Дойдох тук, защото исках да подобря разговорния си английския и произношението, което чувствам, че е доста сковано.

— Английският ти ми звучи перфектно. Сигурна съм, че няма да имаш проблеми с намирането на учителско място.

— Нямам търпение да започна.

— Деца или тийнейджъри?

— Тийнейджъри, надявам се. Струва ми се по-голямо предизвикателство. Въпреки че се съмнявам някой да би могъл да е по-голямо предизвикателство от Зоуи — тя се засмя. — Ти имаш ли някакви снимки на сина си, Кат? Бих се радвала да видя.

— Да, разбира се. Ето го Лео — Кат извади телефона си и показа на Серафин скрийнсейвъра си, на който имаше снимка на Лео на една люлка. Косата му беше златиста на слънцето. — Той е на три. Не чете под завивките, все още.

— Прекрасен е!

— Благодаря. Доста е добър. Двегодишните със сигурност са си заслужили лошата слава. Но да стискаме палци, мисля, че на нас ни се размина — тя прехапа устни при спомена. — През изминалата година имаше изблици в супермаркета — отказваше да се качи в количката за деца, катереше се в леглото ми всяка вечер. Почти ме побърка. Но сега е съвсем кротичък.

— Спомням си, когато близнаците бяха на две. Понеже съм много по-голяма, съм им по-скоро като майка, отколкото сестра. Звъня им по „Скайп“, когато мога. Тях ги бива много повече с компютрите в сравнение с мен.