Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
По тялото й пробягаха тръпки, ледена вълна, контрастираща с яркото следобедно слънце, което галеше кожата й. Всемогъщи духове, ами ако наистина беше обладана? Мишани беше чувала истории за зловещи призраци, които обитаваха затънтените лесове и високите планини, дълбоките, непристъпни и тайни места на света; ала тези демони винаги й изглеждаха далечни, неспособни да й навредят. Беше слушала за нарастващата враждебност на дивите зверове — преди време това беше една от най-популярните теми за разговор в двора. Жреците на Еню и техните привърженици не спираха да говорят по тези въпроси. Толкова ли беше трудно тогава да повярва във възможността приятелката й да е… пострадала от зъл дух?
Девойката поклати глава. Какво знаеше тя за духовете? Само се паникьосваше допълнително с произволните си предположения и догадки. Със сигурност имаше други отговори — трябваше да има други отговори — и тя и Кайку щяха да ги открият; първо обаче имаше да свърши една по-спешна работа.
Имението на рода Тамак се намираше на склона на един хълм, като основната част от къщата се издигаше върху голяма каменна плоча, изработена от човешки ръце, за да се компенсира наклонът на възвишението. Постройката беше ниска и тумбеста, с плосък покрив, а бежовите й стени бяха облицовани с тъмно, полирано дърво от вътрешната страна, без никакви барелефи, оброчни статуетки или икони, които обикновено присъстваха като част от интериора на всяка сарамирска къща. Под сградата се простираха градините — поддържани ливади, пронизани от каменни пътечки, отрупани с цветя, които изглеждаха скромни дори на фона на минималистичните стандарти на Сарамир.
Мишани познаваше добре обстановката, защото на няколко пъти бе идвала тук с баща си, преди отношенията между двете фамилии да се развалят. От тази страна на двора започваше тясна редичка стъпала от пясъчник, водеща до задната страна на къщата. Това бе входът за прислугата — точно тук Мишани реши да се спре и да изчака.
Бе преценила отлично времето на пристигането си. След по-малко от пет минути едно нисичко бледо девойче се появи на вратата. Очите й се ококориха от изненада, когато разпозна кой стоеше отвън.
— Господарке Мишани — зяпна тя, пребледнявайки от изненада. После се огледа набързо, притеснявайки се да не ги види някой. — Не бива да сте тук.
— Зная, Ксами — отвърна посетителката. — Отиваш на пазара за брашно, нали? — Слугинята кимна. — Така си и мислех. Винаги точна като часовник. Господарят ти ще остане доволен.
— Господарят ми… баща ви… никой не трябва да ни види! — запелтечи девойчето.
Мишани беше олицетворението на изисканото спокойствие. Тя заговори без да бърза, но с нетърпящ възражение глас.
— Ксами, имам нужда от една услуга.
— Господарке… — започна неохотно слугинята, продължавайки да стои зад полуоткрехнатата врата, която ги разделяше като някакъв щит.
Мишани протегна ръце към момичето и хвана дланите й в своите. Чу се шумолене на пари. Хартиени пари, което означаваше имперски ширети.
— Спомни си нещата, които направих за теб в дните, когато главите на домовете ни бяха приятели.
Ксами пъхна парите под робата си, без да ги погледне. Големите й, влажни очи се колебаеха. Мишани многократно бе разменяла любовни писма между нея и едно момче, прислужник при рода Коли. Тогава го правеше заради забавлението — непохватните поетични опити на Ксами, изразени чрез плебейския правопис на нисшия сарамирски, винаги я караха да се подсмихва — ала сега й се струваше, че току-виж това й помогнало да постигне целта си.
— Пусни ме да вляза, Ксами — каза Мишани. — Изобщо не си ме виждала; никой няма да те обвини, ако ме хванат. Обещавам ти.
Ксами продължаваше да се колебае. После, не толкова от желание да я пусне, колкото защото се боеше да не ги види някой, тя отвори широко вратата. Посетителката влезе, а Ксами се шмугна навън и затвори портата след себе си.
Мишани се озова на тясна пътечка, над която се виеха лози, водеща към задната част на къщата — там се намираха помещенията на прислугата. Повечето от слугите — всъщност по-голямата част от обитателите на дома — в момента бяха в Цитаделата, понеже винаги, когато се касаеше за въпроси от държавен характер, благородниците обичаха да се перчат с целия си блясък и великолепие. Копанис обаче трябваше да е тук. Той бе учен, а не прислужник; Баракс Чел просто бе негов покровител.