Вещерите от Сарамир

Разногласията, които бяха настанали след разкритията за Императорското семейство, бяха довели до внезапни промени. Дългогодишни съюзници се разделяха, изпълнени с взаимно презрение, неспособни да проумеят другата гледна точка. Избухваха спорове, водещи до смъртна вражда. Баща й беше един от примерите за това. Той и Баракс Чел от рода Тамак бяха политически съюзници и добри приятели само до преди месец. Мишани често придружаваше татко си по време на посещенията му в градската къща на рода Тамак. И изведнъж подкрепата на Кел към Императрицата постави началото на спор, в който и двете страни си казаха ужасни неща един на друг, в резултат на което сега се бяха превърнали във врагове и изобщо не си говореха.

Това, за съжаление, беше против интересите на Мишани, защото в къщата на рода Тамак живееше мъдър стар учен, наречен Копанис, който бе невероятен специалист по въпросите на древните маски. Ала в каквото и състояние да се намираха отношенията между двете семейства, тя бе твърдо решила да се срещне с него. Рискът, който поемаше, хич не беше за пренебрегване. Репутацията й щеше да пострада неимоверно, ако бъдеше уловена в открито незачитане на бащината й воля, да не споменаваме за объркването, което щеше да предизвика с появата си във вражеския дом. Залогът обаче беше много по-голям. Единствената надежда на Кайку да разбере нещо повече за убийството на баща й бе маската, скрита под синята роба на Мишани; и ако някой беше способен да им помогне в случая, това бе Копанис.

Само трябваше да се добере до него.

Тя се замисли за приятелката си, докато следваше криволичещия си маршрут през Императорския квартал — покрай облените от светлина, покрити с мозайки площади с гостилници в сенчестите галерии, по безупречните алеи, където кльощави, късокосмести котки се прокрадваха и припичаха на слънце, през един малък парк, където се разхождаха млади двойки, хванати за ръце, а в тревата, кръстосали крака, седяха художници, чиито четки пърхаха над платната им. Императорският квартал винаги я бе привличал и тя го смяташе за омагьосващ, едно красиво място, сред чиито градини и прохладни арки се виждаха последствията от интригите и задкулисните машинации на благородниците от двора. Мишани знаеше, че никоя друга част на града не е по-чиста, поддържана и по-добре охранявана (това увеличаваше шанса да бъде забелязана), но въпреки това гледаше да избягва блъсканицата в тълпата всеки път, когато това бе възможно, отдавайки предпочитание на красотата и спокойствието на малките улички пред врявата и глъчката на тези от Пазарния район или Бедняшкия квартал.

Днес обаче тя не се вълнуваше от гледките и звуците, които я заобикаляха. Загрижеността й за Кайку бе обсебила изцяло съзнанието й. Ако онова, което й беше разказала приятелката й, беше вярно — а Мишани изобщо не мислеше, че гостенката й ще тръгне да я лъже — тогава положението й беше доста тежко. Горкото момиче бе убедено, че е обладано от някакъв демон, което си беше достатъчно зле; а алтернативата — да не е с всичкия си и да си е измислила цялата история за шин-шините и изпепеляването на Асара като истерична реакция след смъртта на близките й — едва ли беше по-добра. И все пак умът на Кайку изглеждаше бистър, което намаляваше вероятността двете възможности да са истинни; освен ако безумието или демонът имаха много по-коварен характер и не се изразяваха в явна лудост, а като някаква скрита, едва забележима мания.