Вещерите от Сарамир

Позицията на Чаросплетниците зависеше от това до каква степен господарите им можеха да им имат доверие. Аристократите негодуваха заради собственото си безсилие, вбесени, че не могат без Вещерите, и презираха грозните и първични нужди на кастата им, които трябваше да задоволяват; защото без тях цялата империя щеше да бъде безнадеждно осакатена. Това бе едно любопитно равновесие, странна симбиоза на взаимното отвращение; и все пак, въпреки цялата сила на Чаросплетниците, в обществото на Сарамир те не бяха нищо повече от инструменти в ръцете на благородниците, при които отиваха, и можеха да очакват всеки момент да бъдат захвърлени като вече непотребни сечива. Никой не се чувстваше в безопасност със създания, които бяха в състояние да разгадаят най-съкровените ти тайни, а после да ги изпеят на най-злия ти враг.

Чаросплетниците балансираха на острието на бръснача и ако се разбереше, че някой високопоставен Вещер като Вирч работи срещу интересите на господаря си, последствията за Адерач щяха да бъдат доста негативни. В случай че някой Чаросплетник беше заподозрян в липса на преданост към повелителя си, наказанието бе ужасно; а за своята сигурност Чаросплетниците разчитаха единствено на благородниците. Анаис с радост би си избрала нов Чаросплетник, а Вирч вече беше твърде немощен, за да оцелее без покровител.

„Бъди много предпазлив“, помисли си той, ала думите сякаш се изгубиха в блаженството на Чаросплетието.

Табакса не беше лесен противник, ето защо стратегията на Вирч разчиташе главно на подмолните действия. Баракс Зан или неговото куче-пазач изобщо не трябваше да разбират, че Върховният Чаросплетник е бил тук, ровейки се из мислите му, обръщайки ги срещу Императрицата.

Табакса бе оформил владенията си като мрежа от паяжини, чиито ефирни нишки се простираха в безкрайността. Това бе най-разпространената представа за Чаросплетието, предавана от учители на ученици, ала Вирч не можа да потисне неволния си трепет на страхопочитание при гледката.

Необятната шир на паяжината разрушаваше перспективата. Тя висеше в пълен мрак — пласт върху пласт се простираха под такива ъгли, които объркваха логиката, свързани с нишки, които се губеха толкова далеч в чернотата, че перспективата ги бе смалила до забвение. Това бе неимоверно по-сложно от обикновената геометрия на конструкцията на някой паяк; тук, неограничавани от физичните закони, паяжините се простираха под невъзможни ъгли, върху които очите отказваха да се съсредоточат, съединявайки се в абстракции, които просто не биха могли да съществуват извън Чаросплетието. Ефирни завеси от тънки мрежести воали се поклащаха лениво на студения вятър, носещ се като задгробен дъх от бездната. При всяко помръдване на гигантската конструкция се чуваше едва доловим звън.

Вирч бе принуден да се пригоди, да промени възприятията си така, че да съответстват на тези на неговия противник. Той знаеше, че всъщност не се намира тук, че това е само начин да позволи на крехкото си съзнание да надзърне в сложността на Чаросплетието, без да обезумее. Рееше се из нищото — едно обезплътено съзнание — проучващо внимателно обстановката със сетивата си, търсейки пукнатини в защитата. Мрежа върху мрежа от безбройните паяжини се разстилаше пред него, всяка снабдена с различен сигнал, който щеше да доведе Табакса. Вирч беше впечатлен. Всичко бе направено с невероятно изящество и педантичност, но не чак толкова прецизно, че един Върховен Чаросплетник да не може да преодолее капаните.