Леговище от кости

— Заровете го! — извика Габорн. — По-бързо.

— Какво? — попита Йоме.

— Покрийте го с пръст! — Габорн вдигна лявата си ръка и зашепна отчаяно: — Бинесман, нека Земята те изцери; нека Земята те скрие; нека Земята те приюти като свой.

Разбира се! Преди три нощи Ейвран беше спала под земята, освободена от необходимостта да диша и да разсъждава. Никога не бе спала толкова дълбоко. И никога не се бе чувствала така укрепнала след сън.

Никой от тях не беше в състояние да спаси Бинесман, но докато животът все още мъждукаше в него, може би Земята можеше да го стори.

Подът на пещерата обаче бе твърда скала с пръснати тук-там камъчета.

Ейвран грабна тоягата си, удари земята и прошепна:

— Покрий го.

От всички посоки по пода се втурнаха всевъзможни отпадъци, камъни и прахоляк — и се струпваха в покривало от сивкав пясък, скални отломки и пещерни бисери върху Бинесман.

„Какъв красив гроб“ — помисли си Ейвран.

Обзе я скръб. Страхуваше се, че Бинесман ги е изоставил завинаги, че нищо не е в състояние да помогне. Че след всичко казано и сторено ще остане да лежи в този красив гроб.

Габорн погледна към мрачната шахта над главите им и сложи ръка на рамото на Ейвран, сякаш за да я успокои. После каза тихо:

— Трябва да тръгваме.

Йоме приклекна до гроба и притисна ръка в пръста, оставяйки отпечатък от дланта си, както правеха на селските погребения. Избърса една бликнала сълза и взе денка на Бинесман.

Зелената жена продължаваше да крачи по брега на езерото и да търси път към халите. На лицето й имаше драскотина от удара, който й бе нанесъл Съпруга на сенките в каменната стена. Ейвран не забеляза белези от други увреждания.

Ужаси я явната безчовечност на вайлда. Притесняваше я не само неумолимата същност на зелената жена. Абсолютната липса на загриженост към падналия й господар беше смразяваща. Ейвран все още се надяваше да открие някаква следа от човешка сантименталност във вайлда, но зелената жена явно не можеше да изпитва привързаност, състрадание, жалост, обич.

Просто крачеше по брега и виеше от безсилие да настигне халите.

— Пролет — викна я Ейвран. — Тръгваме.

Зелената жена не й обърна капка внимание.

Габорн хвърли поглед към съществото; не можеше да скрие тревогата си.

— Грозен избавителю, светъл разрушителю — извика той. — Чуй ме: тръгваме да преследваме големите врагове на Земята. Най-добре би служила на своя господар, ако дойдеш с нас.

Ейвран не беше сигурна дали вайлдът въобще чу думите му.

Тя усети халите — горе в шахтата те шепнеха и обсъждаха как да постъпят. Бяха десетки. Предполагаше, че вайлдът също ги надушва.

— Да вървим! — Габорн я грабна за ръката.

Йоме вече крачеше по древното речно корито. Габорн затегли Ейвран. Стъпките им отекваха в пещерата.

Докато се отдалечаваха все по-навътре в пещерата, до слуха на Ейвран достигаха пронизителните викове на вайлда.