Леговище от кости

— Кръв, кръв! — виеше сърцераздирателно вайлдът. Изкачи се до тавана и затърси начин да докопа жертвата си.

Съпруга на сенките внезапно скочи, прелетя шейсет стъпки във въздуха и се вкопчи с крака за тавана. Сграбчи с едната си лапа вайлда, отстъпи назад и я размаза в скалата. На фона на яростния вой на вайлда на Ейвран й се стори, че чува хрущене на кости.

След което халата запокити Пролет в езерото. За миг не се чуваше нищо друго освен плисъка на вълните в скалите.

Вкопчена в тавана на пещерата, халата внимателно ги следеше и размахваше сетивните си пипала като обезумяла.

Вайлдът внезапно изскочи на повърхността, като плискаше вода около себе си и все така виеше от ярост.

Съпруга на сенките се оттегли в шахтата.

„Отиде си“ — помисли си с облекчение Ейвран. Макар да знаеше, че е само временно. Той ги изучаваше.

— Ейвран, Бинесман — извика Габорн.

„Не е възможно Бинесман да умре — каза си тя. — Та той е моят учител.“

Но знаеше много добре на какво е способен „мечът“ на халата. Огромният къс стомана тежеше неимоверно. Не беше остър като меч, но дори да не те съсечеше, можеше да натроши всичките ти кокали.

Беше виждала убити от халите човешки същества — накълцаните на парчета тела, тук глава, там ръка, разплискана навсякъде кръв, увиснали по клоните на дърветата вътрешности, сякаш закачени по куките на странноприемница суджуци.

Вайлдът беше изпаднал в умопомрачение. Виеше като смъртно ранено животно и газеше към брега. Ейвран не проумяваше как изобщо е оцеляла.

Тя се изправи с усилие. Не смееше да погледне към Бинесман. Знаеше какво ще види. Втренчени в пространството невиждащи очи и черва.

— Бинесман? — викна пак Габорн и се спусна към тях.

Все пак Ейвран погледна. Може би все още беше жив. Лежеше проснат по гръб. Лицето му бе бледо, без капчица кръв, а ръцете му потрепваха като в предсмъртен гърч. От носа и устата му се бяха проточили струйки кръв. Като по някакво чудо беше останал цял, макар ударът на халата да беше попаднал в гърдите му.

— Жив ли си? — попита го Ейвран.

— Радвам се да го чуя — отвърна Бинесман, но тонът му не съответстваше на опита му да се пошегува, а и в очите му се четеше страх.

„Не е жив — реши Ейвран. — Но все още не е и мъртъв. Просто умира.“

Приклекна, хвана ръката му и я стисна силно. Бинесман се задъха: опитваше се да поеме въздух. Не стисна ръката й в отговор. Нямаше с какво да я успокои.

Габорн дотича и спря зад Ейвран.

Тя вдигна очи и видя пребледнялото му от уплаха лице. След малко дотича и Йоме.

— Защо не избяга? — попита го Габорн.

— Цели сто години — промълви Бинесман немощно — бях най-мъдрият човек, когото познавах. — Закашля се и от устата му бликна кръв. — Трудно се вслушвам в съвети.

Йоме беше застанала зад гърба на Габорн и гледаше Бинесман с преливащи от скръб очи.

Ръцете на Бинесман потрепнаха и Ейвран отново го погледна. Той я гледаше умолително.

— Няма много време — каза чародеят. — Дай ми жезъла.