![Децата на Дюна [Children of Dune - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/8/3/8/5/decata-na-dyuna-children-of-dune-bg-download.jpg)
Децата на Дюна [Children of Dune - bg]
- Автор: Херберт Фрэнк
- Серия: Дюна (bg) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Децата на Дюна [Children of Dune - bg]». Краткое содержание книги:
Всички тези предизвикателства се стоварват върху децата на Муад’диб Лето и Ганима… и създават впечатляваща градация на напрежението в едно от върховите фентъзи-постижения за всички времена.
Лито обърна глава и се вгледа в очите на Ганима, осветени от блясъка на ясната лунна светлина. Видя как Чани му отговаря с поглед.
— Мамо — каза той, — трябва да се оттеглиш.
— Аха, дойде и изкушението! — рече тя и го целуна.
Той я отблъсна и попита:
— Би ли отнела живота на своята дъщеря?
— Толкова е просто… Толкова дяволски просто е — отвърна тя.
Лито, почувствал как паниката започва да го обзема, си спомни усилието на волята, положено от намиращата се в него личност на баща му, за да се оттегли от плътта, в която бе проникнала. Дали Ганима щеше да се окаже изгубена в този свят на странични наблюдатели, където той внимателно бе гледал и слушал, за да научи онова, което поиска да узнае от баща си?
— Мамо, ще те презра — предупреди я той.
— Други не биха го сторили — отвърна тя. — Стани моят любим.
— Ако го направя, знаеш какво ще се случи с вас двамата. И баща ми ще те презре.
— Никога!
— Но аз ще го направя!
Думите изскочиха от гърлото му рязко и не по негова воля; в тях се долавяха всички оттенъци на Гласа, който Пол бе усвоил от своята майка-вещица.
— Не го казвай — простена тя.
— Ще те презра!
— Моля те… Моля те, не го казвай.
Лито прокара ръка по гърлото си, за да се увери, че там отново са собствените му мускули, преди да повтори:
— Той ще го направи. Ще ти обърне гръб завинаги. После отново ще отиде в пустинята.
— Не… Не искам.
Тя врътна отрицателно глава.
— Мамо, трябва ла си тръгнеш — напомни той.
— Не… Не…
Но в гласа й нямаше предишната сила.
Лито следеше лицето на сестра си. Как трептяха и играеха мускулите! Чувствата полека напускаха тялото след вълнението, което бяха причинили в нея.
— Изчезвай! — пошепна той. — Веднага.
— Не-е…
Стисна я за ръката и почувства как треперят всички нейни мускули и нерви. Тя опита да се измъкне, но Лито я държеше здраво, докато продължаваше да шепне:
— Отивай си… Отивай си…
През цялото време продължаваше гневно да мъмри самия себе си, че бе разговарял отново с Гани като в играта на родители, с която преди често се забавляваха, но напоследък по нейно настояване бяха прекратили. Даваше си сметка, че женското същество е по-слабо и реагира по-болезнено на това вътрешно насилие. А там бе и изворът на страха, добре познат от „Бин Джезърит“.
Мина доста време, по тялото на Ганима все още потрепваха гърчове, но гласът на сестра му вече се намеси в спора. Той я чуваше как умолява може би идеализирания досега образ:
— Мамо, моля те… Нали видя какво стана с Алая? Да не искаш втора такава?
Най-сетне Ганима се облегна на него и каза с тих глас:
— Съгласи се. Отиде си.
Той я погали по главата и рече:
— Извинявай, Гани. Грешката е моя. Никога повече няма да го искам от теб. Бях егоист. Прости ми.
— Няма какво да ти прощавам.
Гласът й бе задъхан, сякаш говореше след голямо физическо усилие:
— Научихме повече, отколкото трябваше да узнаем.
— Тя ти предаде много неща — подхвана Лито. — Ще ми ги кажеш по-късно, когато…
— Не, ще го направим сега. Ти беше прав.
— Моята Златна Пътека ли?
— Твоята проклета Златна Пътека!
— Логиката е безполезна, освен ако не е подплатена от данни с необходимата важност. Но аз…
— Баба ни се върна, за да бди над нашето образование и да провери дали не сме… омърсени.
— Така казва Дънкан. Нищо ново…
— Първокласна оценка и пресмятане.
Нейните думи изразиха съгласие, но гласът й леко се втвърди. Тя се отдръпна от него и загледа пустинята, полегнала в затишие преди зората. Тази битка и това… познание им струваха цяла нощ. Телохранителите зад влагоуплътнителя сигурно е трябвало дълго да обясняват. Лито се бе разпоредил никой и за нищо да не ги безпокои.
— С възрастта хората стават по-проницателни — каза той. — Какво ли научаваме от цялата тази възраст, кое е онова, от което можем да черпим?
— Вселената, както я виждаме, никога не е точно това, което представлява нейният физически образ — каза тя. — Затова и не трябва да възприемаме нашата баба само и единствено като такава.
— Би било опасно — съгласи се той. — Но моят въп…
— Съществува и нещо отвъд проницателността — прекъсна го тя. — В нашето съзнание трябва да има някакво местенце, с чиято помощ успяваме да възприемем това, което не можем да предвидим и за което нямаме никаква предварителна представа. Затова майка ми често ми е говорила за Джесика. Накрая, когато се бяхме примирили с вътрешната размяна, тя наистина ми каза много неща.
Ганима въздъхна.
— Знаем, че лейди Джесика е наша баба — рече Лито. — Вчера бяхте заедно цели часове. Затова ли…