Удоволствието на краля
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Удоволствието на краля». Краткое содержание книги:
— Не ме зяпай, Дейлин! Чака ни работа. Ще направим сламена носилка.
— За един кон милорд?
— За един кон!
— Даниел, не искам да се приближаваш до онзи нещастник на дървото. Дръпни се оттам, докато свалят тялото — настоя Маклаклън.
— Вече съм била болна от чума и оцелях — промълви графинята.
Но тогава срещна погледа му и очевидно реши, че е най-добре да му се подчини, затова направи каквото й бе казал. Мартин Несмит от Гаристън обясни на Ейдриън, че е боледувал от чума като дете и ще свали тялото.
След като приключиха с този въпрос, Маклаклън насочи вниманието си към животното.
Неговото преместване, за което бяха повикани още войници, отне целия следобед. Всички бяха мокри от пот, но в крайна сметка кобилата бе върната в конюшнята. Даниел бе слушала внимателно всяка негова дума, докато й обясняваше как да приготви лапа за раната и изпълни стриктно инструкциите му.
— Ще трябва да го правите три-четири пъти на ден, миледи! — предупреди я той. — Достатъчно е да забравите веднъж и раната може да загнои, разбрахте ли?
Тя кимна, бледа и с широко отворени очи.
Неусетно се стъмни, а Маклаклън бе все още целият в кал и слама и смъртно уморен. Но все още възнамеряваше да тръгне рано на следващата сутрин. Остави графинята в конюшнята, помоли иконома да се погрижи да му донесат вана и гореща вода и докато чакаше прислугата да изпълни желанието му, изпи чаша хубав английски ейл.
— Това е невероятно, владетелю Маклаклън — поклати глава сър Такъри. — Бедното момиче се е нагледало на смърт, но, страхувам се, че ще види още, както впрочем и всички ние. Моля се поне кобилата му да оживее!
Ейдриън вдигна ръка.
— Конят има късмет. А аз самият пък никога досега не съм виждал Даниел да… да иска толкова силно нещо.
— Очевидно обича това създание! То й е подарено от френския крал.
На младия мъж му се стори, че ейлът загорчава. Изправи се, остави чашата и си напомни строго, че на сутринта тръгва за Джоана и няма да носи още дълго отговорност за Даниел.
— Връщам се в Уинчестър по личен въпрос, сър Такъри. Потеглям призори. Ще се върна възможно най-скоро.
— Ще пазя дамата във ваше отсъствие, милорд.
— О, благодаря ви! Сър Такъри, бихте ли били така добър да приготвите една от стаите за гости за лейди Джоана? Ще дойда с нея.
— Лейди Джоана ли? — попита, очевидно изненадан, икономът.
— Нещо не е ли наред?
— Просто аз…
— Какво?
Старецът се изкашля.
— Ами, кралят ми изпрати послание преди вашето пристигането с графинята, милорд. То беше предназначено единствено за моите очи, разбира се. Там пишеше, че…
— Какво?
Сега вече сър Такъри изглеждаше наистина смутен.
— Че с графинята ще се сгодите, преди да си тръгнете оттук.
Ейдриън помълча за момент.
— Понякога дори кралете грешат!
— Аз трябваше да ви покажа чудесата на имението, милорд. Ако се проваля…
— Вие в нищо не сте се провалили! — долетя силен глас откъм вратата. И двамата се обърнаха стреснати. Даниел стоеше на прага, висока и с изправен гръб. После влезе, като местеше поглед ту към единия, ту към другия. — Сър Такъри, не трябва да оказвате натиск върху земевладелеца Маклаклън, тъй като той има свои планове за живота си.
— Но заповедта на краля… — заекна икономът.
— Старая се да се подчинявам на краля във всичко — отвърна спокойно младият мъж, — но, както побърза да ви обясни графинята, вече имам други планове. Пожелавам лека нощ и на двама ви.
Поклони се дълбоко и забърза нагоре по стълбите. Когато по-късно се потопи във ваната, затвори очи и се отдаде на приятното усещане.
След миг ги отвори рязко. Не беше сам. Обзе го напрежение. Погледна към вратата. Даниел го беше последвала.
— Какво има? — изпъшка младият мъж, посегна към хавлията и се покри с нея.
Затвори отново очи и потърка чело. Внезапно бе получил силно главоболие. Само това му липсваше — да се озове в една и съща вана с Даниел. Но най-вече го притесни бурната реакция на тялото му, предизвикана от нейното присъствие.
— Дойдох да ти благодаря — промълви тя.
Очите му се отвориха от изненада. Облегна се отново назад, грижливо прикрит, и впери поглед в лицето на своята посетителка.
— За?
— За коня.
Маклаклън махна с ръка.
— Нагледахме се на грозни картини. Ще се радвам, ако кобилата оцелее. Не мога обаче да го гарантирам.
— Но все пак й се дава шанс.
— Да.
Даниел облиза устни.
— Благодарна съм и съм ти задължена.
— Щом смяташ така, постарай се поне от време на време да ме слушаш. — Тази вечер обаче думите му не бяха хапливи. Неговата графиня притежаваше свое, макар и особено, чувство за чест. Това му харесваше и той усети как гневът му отстъпва. — Грижи се добре за нея!