Стрелците от гористите равнини
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Год: Издание: «Универс»
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Стрелците от гористите равнини». Краткое содержание книги:
— Доста малко хора отговарят на условията, Клей. Тибот е един от тях, понякога язди из околността. Доктор Маклейн също, но в последно време е много зает с твоето момче. Кестърсън не излизал извън града от месеци.
— Джад Девит?
— Не съм сигурен. Повечето пъти излиза с онази двуколка или с коня, дето му го пратиха от Фийни. Чувам, че нещо се сдърпал с щерката на съдията Райли. Тя решила да предпочете теб.
При други условия тази новина би прехвърлила Клей на други релси, но тази вечер това не стана. По-късно щеше да се замисли по-дълбоко над нея, но сега в момента имаше за решаване далеч по-сложен проблем.
Дали можеше да изключи Джад Девит от кръга на заподозрените? В стрелбата от засада не личеше почеркът на Девит.]Може би Мортън Швабе? Него пък никога не го беше виждал в купешки дрехи; най-малкото поне панталони.
Оставаше единствено Нобъл Уилър.
Но това беше вече повече от нелогично и абсурдно. Уилър действително бе изиграл главната роля в привличането на Девит към Тинкърсвил, можеше да извършил и ред други неща, но дребният процент, който щеше да получи от Девит за осигуряването на дървесината, едва беше достатъчен мотив да го извърши.
Човекът, издебнал го в засада, знаеше за съществуването на пътеката водеща към високата планина. Който и да е бил човекът, слязъл долу на брега на реката и откъртил онези образци от скалите, е използвал същия маршрут. Голяма група хора едва ли би могла да се приближи незабелязана. Никой друг, освен мъж пеша или ездач не би могъл да се изкачи там, и то ездач на много добър планински кон.
Ако онази руда беше действително скъпоценна… Ако беше злато… но онези образци не съдържаха злато. Клей Бел познаваше достатъчно добре златото, за да се заблуди при вида му.
— Уилър има ли сив кон?
Сам Тинкър се изплю в мрака.
— Държи два коня в конюшнята на гърба на банката. Едва ли е проблем да се провери.
Клей Бел пусна цигарата си на земята и я натисна с тока и. После се стопи в мрака. Изчака улицата да замре и тогава бавно я прекоси. Ако някой в този момент беше проявил любопитство към персоната му, щеше да му се стори поредния шляещ се каубой.
Този град гъмжеше от опасности, поне за него. Животът му нямаше да струва и пукнато песо, ако Девит или Уилър — при условие, че Уилър беше онзи тайнствен непознат, стрелял по него, разберяха, че той беше в града. Вярно, Девит можеше и да не даде заповед да го убият, а само да го осакатят.
Зад банката тъмнината беше пълна. Бел се приближи, и се поколеба, взирайки се в черните прозорци на банката. Дали не се беше мярнало лице там зад едно стъкло? Сигурно му се беше привидяло.
Вратата на конюшнята беше отворена, и там имаше три коня. Единият в крайната ясла беше сив. Запалената му клечка бе осветила добре конюшнята, за да сбърка. Конете извъртяха очи към нощния си посетител, а сивият изпръхтя нервно. Бел приведе пламъчето… копитата бяха дребни, добре оформени, и прясно подковани. Следите изпъкваха съвсем ясно върху пръстта на настилката в конюшнята; и бяха съвсем познати.
Клей Бел се изправи и духна клечката. Остана така замислен няколко минути, без да обръща внимание на парливия и неприятен мирис на фосфор. После излезе навън. Клечката се изплъзна от пръстите му едва след като се беше отдалечил от конюшнята.
Глава 13
Бил Кофин не забравяше лесно хубавото женско лице, мярнало се пред погледа му. А атаката му срещу лагера на Девит беше изострило още повече апетита му към такива нападения. И в единия, и в другия случай, играта на изчакване не му беше по вкуса.
Дребосъка също беше изпаднал в подобно настроение. Гореше от нетърпение да види Бърт Гари и след като обратът в бойните действия вече беше в тяхна полза, възможността да се изплъзне за няколко часа до града ставаше съвсем реална. Рууни оставаше във фермата, и доколкото знаеше, Клей също. Освен тях от сметките не биваше да се изключва и Махейфи, който също не беше против да помирише малко барут ако го изискваше ситуацията.
Дребосъка не можеше да прогони усещането на ужас, когато изпитваше всеки път, връщайки се към нощта, когато бе видял Благочестивия Пит Симънс да скача с двата си крака върху лицето на Гари. Джоунс Дребосъка бе отраснал в среда, където жестоките и безмилостни схватки бяха ежедневие, и където револверите, ножовете, а нерядко и юмруците разрешаваха всякакви спорове. Но да скочиш с ботушите върху лицето на вече паднал мъж, минаваше всякакви граници.