Стрелците от гористите равнини
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Год: Издание: «Универс»
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Стрелците от гористите равнини». Краткое содержание книги:
Ездачът с вестта отдавна бе изчезнал, а Девит продължаваше да стои на същото място, където го беше заварил. На следващия ден целият град щеше да го вдигне на балон. А за капак Колийн се държеше като глупава ученичка!
Пурата му имаше ужасен вкус. Той я извади от устата си и я запрати в праха.
В Холбрук имаше двигател с животинска тяга. Можеше да го докара, ако неговият не можеше да се ремонтира на място. Може би беше засегната само платформата; сутринта щеше да го види сам.
А същия ден Мортън Швабе щеше да се легитимира пред Клей Бел.
Джад Девит реши, че може да изчака. Стигаше му триумфът да прекара фургоните си през Гап. Можеше да не бърза, макар че всеки път, когато си помислеше за Клей, той се проклинаше, че тогава не бе отвърнал на предизвикателството на Бел като заслужава.
Гневът му бавно изстина и изкристализира в решение. Той щеше да им покаже кой се смее последен. Щяха да разберат какво означава да се изпречиш на пътя на Джад Девит.
От мястото си на верандата Сам Тинкър проследи с поглед Джад да се отдалечава по улицата. Беше видял препускащия конник, бе станал свидетел на възбудената им размяна на думи. Сам не се нуждаеше от въпроси; в начина, по който бяха пламнали фургоните, личеше опитната и веща ръка на Бил Кофин. Той гръмогласно се изкикоти и разтри челюстта си. За миг отново се почувства млад, изпълнен с лудешка енергия за развлечения и майтап.
Хвърли поглед към банката, тъмна и мълчалива сграда в момента. И на втория етаж нямаше никаква светлина. В последно време Нобъл Уилър направо не го свърташе на едно място.
Обичаше да седи така на верандата си, да вдъхва ароматите на прохладната вечер, които ветрецът довяваше от къде ли не. Старата мисис Уебър переше до късно. Джим Нароус пак готвеше надвесен над огъня. От време на време въображението му рисуваше стелещите се над овъглените фургони пушеци в Гап на мили от тук. Беше доста далеч от него, наистина, но въпреки това ги виждаше съвсем ясно.
В къщичката срещу тази на доктор Маклейн се беше появил нов наемател. Беше жена, дошла в града няколко дни след пристигането на дървосекачите, и известно време старият Сам считаше, че това обяснява причината за присъствието й тук, но до този момент не я бяха навестявали мъже. Поне още от самото начало.
Тя беше руса и красива, малко пищна с преливащи и изобилни форми, с приятно и открито изражение на лицето. С появата си навсякъде обръщаше мъжките погледи след себе си. Това беше блондинката, обсебила съзнанието на бил Кофин, само мисълта за която беше способна да го държи буден до сутринта.
Но макар и да живееше малко обособено, тя все пак имаше един посетител.
Джад Девит се беше отбил при нея, но явно не всичко бе минало както трябва, защото н бе остава дълго при нея. Сам Тинкър обаче не знаеше, че Бил Кофин също я беше зърнал, и че което беше още по-важно, че блондинката също го бе зърнала. Той притежаваше грубата и първична красота на мъж с едро издялани правилни черти, и онзи несекващ хумор, който привлича така неудържимо околните към него.
Сам Тинкър се наслаждаваше на ароматите на нощта и на спомените си за блондинката когато до ушите му достигна мекият тропот на конски копита. Чу как конят спря в мрака до хотела. Чу как седлото проскърца по тежестта на мъжа докато мъжът слизаше от него.
Сам Тинкър имаше огромен запас от търпение. Каквото и да търсеше непознатият мъж, то беше прилежно скрито в сейфа на хотела, а хората от областта едва ли биха били толкова неблагоразумни, че да възнамеряват да ограбват Сам Тинкър. Сам имаше страшно много приятели. Шерифи и бегълци от закона, фермери и овчари, индианци от високите плата и златотърсачи от суровите области отвъд Клисурата. Така че той си остана на стола, а лулата му изстрелваше малки миролюбиви облачета дим в здрача. Каквото и да се случеше, то можеше само да разнообрази вечерта му.
Стъпалата изскърцаха и той вдигна поглед. До него бе застанал Клей Бел. Клей приклекна на пети до стола му. Ако някой случаен минувач проявеше любопитство към самоличността на мъжа до Сам Тинкър, трябваше да се приближи съвсем до тях и дори да се приведе, за да зърне лицето му.
— Здравей, Клей! Тия дни жънеш добър урожай.
— Да познаваш мъж, който има сив кон с малки копита? — запита Клей, без да променя положението си, и започна да си свива цигара. — Вдига високо крак, доста изнервена животинка. А ездачът му носи панталони готова конфекция.
Сам Тинкър дръпна от лулата и задържа дима в дробовете си, после бавно го изпусна през устните си. Въпросът му достави огромно задоволство. Той споделяше убеждението, че злото винаги биваше наказвано в крайна сметка, и при всеки такъв случай биваше неизказано щастлив. Особено в този случай. Възхищаваше се неимоверно на истински коравите мъже, които се приближаваха пред противника си и му даваха шанс да ги изпреварят, но към онези, които изчакваха подло в засада и застрелваха в гръб, презрението му нямаше граници.