Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
Беше около седем-осем седмици след пристигането ми на острова, а може и повече, защото не си направих труда да следя времето, когато стана тази злополука. Случи се рано заранта, мисля към шест часа. Бях вече станал и закусил, разбуден от тропота на трима Зверохора, дошли да донесат дърва отсам оградата. След закуска отидох при отворената портичка на оградата и постоях там, пушейки и нягпядсдяняйин се на свежото утро. Подир малко зад ъгъла излезе Моро и ме поздрави.
Отмина и го чух да отключва и влиза в лабораторията си зад мен. По това време вече бях станал тъй бездушен към гадостите на този остров, че нищо не трепна в мен, когато чух клетата пума да започва нов ден на терзания. Тя посрещна своя мъчител с крясък, досущ като на сърдит кавгаджия.
Тогава се случи нещо. И до ден днешен не зная точно какво. Чух зад себе си остър вик и щом се обърнах, насреща ми се втурна едно ужасно лице — нито човешко, нито животинско, — пъклено, кафяво, набраздено с червени белези от шевове, кървави капки се стичаха по него, а очите без клепачи пламтяха. Вдигнах ръка да се защитя от удара, който ме хвърли напред презглава и сякаш счупи ръката ми, а огромното чудовище, омотано в превръзки и окървавени бинтове, ме прескочи, треперейки, и отмина.
Изтъркалях се надолу по брега, опитах се да седна и рухнах върху счупената си ръка. Тогава се появи Моро, широкото му бледо лице беше още по-ужасяващо поради кръвта, която се стичаше по челото му. В едната си ръка носеше револвер. Хвърли ми бърз поглед и веднага се спусна да преследва пумата.
Опитах да си помогна със здравата ръка и успях да седна. Бинтованата фигура бягаше на големи подскоци по брега, а Моро я следваше.
Тя обърна глава, видя го и като свърна рязко, се втурна към храстите. С всеки скок печелеше преднина. Видях я как се вряза в тях, а Моро, тичайки напряко, за да й пресече пътя, стреля, но не улучи и тя изчезна. Сетне и той се скри в зеленината.
Загледах се подир тях, но скоро болката в ръката ми пламна и стенейки, несигурно се изправих на крака. На входа се появи Монтгомъри, облечен, с револвер в ръка.
— Велики Боже! Прендик! — каза той, без да забелязва, че съм наранен. — Звярът се е освободил. Изтръгнал синджира от стената. Видяхте ли ги? — И като забеляза, че притискам ръката си, добави остро: — Какво е станало?
— Стоях на входа — казах аз.
Той се приближи и хвана ръката ми.
— Кръв по ръкава — рече той и нави фланелата. Прибра оръжието в джоба си, опипа горящата от болка ръка и ме въведе вътре. — Счупена е — каза той и добави: — Разкажете ми как точно се случи… какво се случи?
Разказах му какво бях видял, като прекъсвах разказа си с болезнени стенания, докато той сръчно и леко намести ръката ми. Закачи я на преметната през рамо превръзка, изправи се и ме погледна.
— Ще се оправи — каза той. — А сега? — замисли се. Сетне излезе и заключи вратите на оградата. Известно време го нямаше.
Бях сериозно загрижен за ръката си. Нещастието идеше като добавка към многото други ужасни неща. Седнах на шезлонга и да си призная, с удоволствие изругах острова наум.
Когато Монтгомъри се завърна, първоначалното неприятно усещане от наранената ми ръка се бе превърнало в остра болка.
Лицето му бе твърде бледо и долните му венци се виждаха повече от всякога.
— Нито го виждам, нито го чувам — рече той. — Мислех си, че може да се нуждае от помощ. — Вторачи се в мен с безизразни очи. — Звярът беше силен. Просто изтръгнал синджира си от стената.
Отиде до прозореца, после до вратата и се обърна към мен.
— Ще тръгна след него — ми каза. — Има още един револвер, който мога да ви оставя. Да ви кажа право, някак си съм обезпокоен.
Извади оръжието и го постави заредено на масата до ръката ми, после излезе, оставяйки след себе си атмосфера на безпокойство. Не останах да седя дълго след неговото напускане. Взех револвера и се отправих към вратата.
Утрото беше мъртвешки тихо. Никакъв полъх на вятъра, морето беше гладко като стъкло, небето пусто, брегът самотен. В моето полувъзбудено, полутрескаво състояние това спокойствие само ме подтискаше.
Опитах се да изсвиря, но звукът замря. Отново изругах — за втори път тази заран. Сетне отидох до ъгъла на оградата и се загледах втренчено в зелените храсти, погълнали Моро и Монтгомъри. Кога ли ще се върнат? И как?
Тогава далеч горе на брега се появи някакъв дребен сив Зверочовек, изтича до края на водата и зацапа из нея. Върнах се обратно до вратата, после отново до ъгъла и така се заразхождах напред-назад, като караул на пост. По едно време вниманието ми бе приковано от далечния вик на Монтгомъри: