Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Сгреших, сгреших, сестрице! — мъжът се заоправдава, понечи да тръгне надолу, но не можа.
Теофания се усмихваше, после се засмя силно, звучно… от много недели тази беше първата усмивка в града.
— В неделя ела, тогава ще имаме много хора! — смееше се монахинята, сякаш искаше да му каже още нещо… Или на него така му се стори. Досега жена не му беше говорила с умоляващ глас; обърна се обратно, заспорява се, не посмя да погледне назад, защото си мислеше, че непознатата пак ще е там, пак ще го мами като видение по залез… През нощта сънува монахинята в бяло расо, на бял кон, подаваше златна халка и му казваше, че е вдовица… Думите идваха от съня на Стамболията, но бяха истина от живота; седемнайсетгодишно момиче на бедни родители от Русчук, тя била толкова хубава, че я харесал синът на най-имотните търговци с гемия, които разкарвали стоки по далечни страни, а няколко пъти опирали до Виена. Павел така бил омаян по хубостта на Василиса, че я взел за жена. Десет години живяла при него и за тези десет лета свекърва й давала лековити билки да отима дете, но… снагата й оставала все така кръшна и тънка, все така жадна… Преди осем години Павел вапцал гемията в алено, написал с големи букви от едната страна ВАСИЛИСА, отплавал незнайно накъде, а след година в Русчук пристигнала вест, че се удавил и не могат да намерят дори гемията… Василиса не вярваше! Знаеше, че човекът й се е потулил някъде и живее злочест… Но вдовицата не каза никому тази тайна.
Стамболията се събуди; изтълкува съня си на лошо, ала започна да смята на пръсти колко дни трябва да чака до неделя, когато трябваше да отиде пак във „Въведение Богородично“. Беше сряда.
Пред вратата на манастира спря каруца, теглена от коне. Коларят стар, одрипан човек, когото наемаха да превозва за нищо пари, обиколи зида, натисна вратата с рамо, извика, но… никой отвътре не му отвори.
— Нося хабееер! — проточи високо и звучно глас, сякаш пееше и не личеше да се плаши от чумата.
Монахините чуха вика му, затова пратиха куцичката Варвара, която двадесет години живееше в манастира, но умът не й стигаше да добие грамотност.
— Върви си по пътя и не натъжавай сестрите! — послушницата отпрати Див Кольо, щом чу какво й рече.
— Кажи на игуменията да дойде тук, а ти върви с чумата! — ядоса се кираджията.
Варвара тръшна вратата пред лицето му, замъкна се към кладенеца, но не каза на монахините кой и за що е бил. Чак когато Евдокия, сподвижницата на майка игумения попита кой е викал отвън, послушницата взе да ръкомаха и обяснява на пресекулки, че Див Кольо бил натоварил добитък от далечни някакви кираджии, дето не ги допускали до Калофер, та те му Дали писмо за манастира. Коларят искал да даде писмото, но понеже пустосал и без друго злочестата послушница, тя не посмяла да вземе листа. Евдокия забърза към пътната вратница да види чака ли още пратеникът. Там беше. Седнал като куче на прага, той гледаше да му отворят, че да изпълни заръката, за която далечните кираджии му дадоха три пари. Щом Евдокия отвори вратата, Див Кольо пак вдигна ръка да пустосва и да даде листа.
— Хай какво се укрили, сякаш чумата е гол мъж! Взимай този хабер и ако не го дадеш на игуменията, мисли му!
— Сполай ти за писмото! — монахинята се поклони, сякаш не чу хулните думи; отново залости вратата и понесе вестта към одаята на майка Минодора.
В двора няколко калугерици плетяха чорапи и се препичаха на слънце, други се криеха от маранята в килиите и шептяха молебствия, трети препридаха вълна под асмата на дивото грозде и от дълги прозявки късаха нишките… Беше тихо и над града се чуваше само тревожният звън на църковните камбани, които биеха за упокой.
— Боже! — щом прочете писмото докрай, майка Минодора се прекръсти. — Бива ли толкова мъка върху една душа, Господи? — изрече на глас, наметна расото и излезе да потърси Анастасия Димитрова от Плевен.
Пратеницата на врачанския владика Агапий не беше на двора сред монахините, които плетяха чорапи, нямаше я и пред иконите на манастирската църква, и в градината не се виждаше, където други три монахини подстригваха ниско чемшира. Игуменията се упъти към една от вратите, дето беше килията на монахиня Софрония, пък досами нея собичката на Анастасия.
— Добър ден, сестро Софрония — майка Минодора поздрави, понеже изсушеното тяло на мъченицата беше свито на одъра и навярно калугерката спеше.
— Прощавай, майко! — тя стана, бързо се изправи на крака и се сведе, като че молеше прошка.
— От месец и повече с теб живее момиче от Плевен, което трябва да учиш в усърдни молитви… Радва ли те послушницата Анастасия? — игуменията отвори и съседната собичка, където седеше момичето, разтворило страниците на църковна книга.