Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Майко на духовните си чада, отпрати народа и не позволявай да целуват иконите! — даскалът се изправи пред игумения Минодора, а тя се прекръсти и му каза да си върви.
— Спри хората и залости пътната вратница, светата обител не бива да се превръща в място за смъртна зараза! — повтори думите си отчетливо, звънко, че да го чуят всички.
Някои мъже вдигнаха ръце да обършат устните си, жени потътриха крака да си тръгнат, други казаха на глас, че даскалът е замъглил разсъдъка си и говори богохулно.
— Добър ти ден, даскале, сполай за думите, които каза, ала сам човек не ще надвие страха на мнозината — Анастасия спря до Ботьо, Петков; край пламъците от свещите на големия църковен свещник тя срещна отново очите му, сипещи милост и гняв. — Иди си със здраве! Ако майка Минодора даде нужното позволение, може ли да идвам в килията на „Св. Атанас“?
— Теб търсех — даскалът отвърна кратко и сега послушницата му се видя по-хубава, по-смела, готова, да го предпази от зли езици.
— Не пререкавай игуменията, ще навредиш и на мен, и на себе си! Иди при чорбаджиите на града и им кажи да пратят до всички манастири прошение — вратите на църквите да не се отварят, че да не се събира болен със здрав народ! — послушницата изрече думите тихо, страхуваше се от Минодора. — Кажи им още, че послушници и монаси от манастирите ще бъдат потребни с милостта си, с волята да помагат на страдащите, с надеждата да спасят злочести, самотни деца…
Наставникът толкова се приближи до Анастасия, че докосна с ръка расото й.
— Ще останеш ли дълго зад зидовете на манастира? — попита, защото усещаше, че искаше тази мома да го съпътствува дълго, завинаги…
— Щом се изуча доволно, ще открия училище за момичета! — дъхът й, възбуден и мощен, угаси две свещи на свещника.
… Дните се повлякоха бавни, пусти, глухи, сякаш някой беше скъсал охлузените върви на житието и от тук скоро нямаше да мине ръка, която да ги завърже. Калофер съвсем оредя; мнозина от родовете, избягали с деца и добитък към планината, бяха спасени; онези, които не намираха за потребно да тръгнат след тях, след три-четири недели останаха наполовина. Даскал Михал уж можеше да прави сам церове, чумата го отнесе. За малко време умряха два попа, трима хаджии и 700 човека народ от всичките хиляда калоферски къщи.
Млъчко Стамболията, който имаше два вола и правеше всяка година дълга кирия до Цариград, се върна два дни преди да плъзне чумата; като затвориха друмищата, не го пуснаха повече вън от града… Той беше як, неразговорлив човек, който не можеше да седи дълго под един покрив. От малък превозваше с баща си шаяци и животът му минаваше на колела — без домашно огнище, без топла храна и невеста, която да го помилва. Лицето му, сипаничаво от ветровете и студа, беше изсечено от ръка на майстор, пък очите му гледаха тъй, сякаш искаха да умилостивят човека, с когото говори. Събираше добри грошове от кирията, но никой не знаеше къде ги дава, защото вечер не ходеше в хановете да пие; нямаше кой да ги харчи… Беше прехвърлил вече петдесетте и хората спряха да го задяват за невеста; а имаше мераклийки калоферки не само за грошовете му, дето баба Сарафица викаше, че ги ровил в гърнета в градината, ами от първи очи се виждаше благината в душата му.
Стамболията тези дни вървеше из заглъхналите улици на Калофер, спираше тук-там да види има ли още живи хора, че да помогне с каквото може на стари и изнемощели; от заразата не се кахъреше — сам човек и чумата не го дири! И тъй, както гледаше пустоша на големите къщи с празни соби, разбра, че същият — сирот и безсмислен — беше неговият живот без дом, без деца и човешка радост. Стамболията вдигна ръка да обърше потта от челото си и се упъти към „Въведение Богородично“ да пие целебна вода, че му се виеше свят. Слънцето преваляше над върхарите, а от високото му огниво земята ставаше алена. Млъчко стигна вратницата на манастира, натисна с коляно, огледа се, пък като се сети, че този ден не е празник, мина му през ума да се върне.
— Кого дириш? — русчуклийката отвори вратата сърдито, но щом забеляза, че Стамболията се сконфузи, дощя й се да се засмее.