Сън срещу събота

— Анастасия Димитрова от Плевен, врачанският владика я праща за светски знания — кратко и все тъй с почит наставникът пристъпи до нея, за миг замълча, после се обърна към Ботьо.

— Добре ще е да упътваш момичето по странознание, когато ме няма.

— Вчера Хадживълковица каза, че и нейните внучки ще учат грамотност — даскал Ботьо добави бързо, за да прикрие смущението си.

— Внучките на Хадживълковица не могат да четат и пишат, а плевенската госпожица е грамотна. Сега идете в другата одая и препитай момичето кое-колко знае — напъти ги в една от собите, които хаджията беше отредил за наставника.

Когато на следващия ден господин Попович отиде в килията на църквата „Св. Атанас“, видя момчета, наредени край голям леген, пълен с вода и плаващи в него дъсчици. Анастасия седеше сред момчетата на ниско столче и слушаше словата на учителя Ботьо.

— Разсъдете сега, че този леген е море и всички тия дървета из него ще са земя. Които дръвца са обиколени отвсякъде с вода, ще ги именуваме острови, а тия, които са долепени някъде до легена, ще наричаме полуострови…

Момчетата се надигнаха кое на коляно, кое съвсем право да видят що е остров, що — полуостров. И понеже нямаха никаква представа за истинското море с водата му, за тях легенът беше истинското море, а всички дървени късове в него — истинските земи, които Ботьо Петков назова. Без преиначаване, само че в по-велики размери, легенът се превърна и в земно кълбо. Върху една от дъсчиците даскалът беше написал с въглен БЪЛГАРИЯ, та при разклащане на водата децата гледаха с много трепет да не би някоя друга земя да удари тяхната. Всички наскачаха около легена, забравиха, че при тях е мъдроученият наставник и вече нетърпеливо чакаха да отидат по домовете си, да показват на хората от махлата кое е остров и кое — полуостров… Анастасия пристъпи до Райно Попович, извади лист от дрехата си и го подаде на наставника.