Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
Килията на Теофания не беше по-голяма и по-светла от одаята на сестра Софрония, но нали когато душата на човек трепти за благоплоден живот от трептенето наоколо се пръска сияние; така и от дишането на русчуклийката в килията ставаше хем топло, хем светло, хем чисто… И Анастасия усещаше всичката й благодат. Не, не само че усещаше дишането и чуваше монашеските молитви, ами игумения Минодора даде нужното позволение Теофания да съпътствува послушницата до дома на хаджи Вълко, където наставникът Райно Попович пак захвана да учи момчетата. И както учеше децата да броят от едно до хиляда, включая четирите действия с тези числа, така повика за свой помощник още един даскал — Брайко Хаджигенович, който се беше върнал от новопросветителното училище в Габрово и беше преписал взаимоучителните таблици на Неофит Рилски.
— Я какъв е хубав новият ни наставник! — старата Хадживълковица нарочно хвалеше даскал Брайко, защото виждаше, че Анастасия, седнала сред момчетата, слуша учителя, повтаря по него, пък гледа да се отвори вратата, че да мерне Ботьо Петков. И което си беше истина: даскал Хаджигенович имаше една възраст с даскал Ботя, но хрисим, несмутим от бунтовен дух. Брайко нямаше онази мощ на живота, с която природата-майка дарява малцина.
— момчетата учеха този ден.
Даскал Брайко беше окачил по стените в голямата одая на Хадживълковата къща таблиците, извеждаше най-добре наученото момче да чете написаното, а другите в одаята хем повтаряха, хем запаметяваха. Главният показвач трябваше да показва и повтаря по три пъти, после по още три пъти учениците повтаряха: „В каквото хоро влезеш, такова хоро трябва да играеш“, „Ако посееш, щеш и да пожънеш“, „Ако ми е кум, да не ми е Господ?“
Даскал Брайко носеше голяма брада досущ като баща си хаджи Гено, който по корен произхождаше от Сопот, но беше дал момчето си в карловското училище на Райно Попович. Анастасия не знаеше брадата на хаджи Гено, затова през всичкото време си мислеше, че новият й наставник прилича на епископ Агапий, когато беше архидякон.
— Господин учителю, ще ми дадеш ли до утре таблица за прочитание 17? Искам да я прочета и препиша в килията си — момичето помоли за таблицата не само за да я отнесе в манастира, а да я прочете в школската одая на „Св. Атанас“.
Даскал Брайко откачи голямата таблица от стената, даде я на Анастасия заедно с кавалера за внимание и благочинност, и й каза, че може да има предмета за прочитание до идущата сряда, когато госпожицата пак ще дойде за поучение.
— Ха! И какво ще внесе в светата обител плевенската послушница? — Хадживълковица видя, че Анастасия излиза последна от стаята. — Я да видя, дай да видя, момичке! — втурна се да разгледа написаното, но понеже свечеряваше, не видя добре буквите и помоли момичето да прочете:
„… От бога нищо не може да се укрие. Бог всичко знае. Той знае не само щото правим, но и всичко, което си мислим…“ — прочете към края наслуки на глас, а хаджийката не можа да скрие завистта, която хапеше сърцето й.
— Да, да, бог вижда всичко и всичко знае… Той знае по кого губиш ума си, ама даскал Ботьо ще иде в Русия и ще те забрави! — тръгна да изпроводи послушницата до вратата.
— Нека замине! Тъкмо от него ще стане по-добър наставник! — Анастасия отвърна, пък сърцето й се сви: „Ако замине в Русия, майчице, ще се върна в Плевен и там ще го чакам!“ — помисли, отвори вратата, прекрачи прага и се учуди. — А? Няма я сестра Теофания! — огледа наоколо, но като не видя калугерката, тръгна към махалата над църквата. Натам живееше Стамболията. Никой не чу какво му беше казала Теофания в онази неделя, когато чумата косеше наред, а Млъчко беше броил на пръсти дните, че да срещне отново видението си. И не тръгна повече към Цариград по кирия.
Къщата на Стамболията не беше голяма — като за самотник човек, който нямаше потреба ни от двор, ни от домашен добитък, освен воловете, с които теглеше стока по разни градове на Империята. Докъде беше неговото място не се знаеше, понеже нямаше и плет, та към двете му одаи се вървеше направо през неразораната поляна и край кладенеца, от който можеше да се вади вода… Беше ноември към края, леден вятър навяваше на кълбета трънаци и ги хвърляше в неразбория. От комините на всички калоферски къщи се вдигаше пушек, а тук-там в мрачината се виждаше през прозорците светлина от огнища. Анастасия излезе от оплетията на пътя по крайните къщи, тръгна към собичката на Стамболията и в душата й се надигаше нещо хем светло, което да я поведе, хем смутно, дето често-често потуля светлото. Щом наближи, помисли да викне отдалече и да извести русчуклийката, че трябва да тръгват… Но отиде до къщата, взря се в прозорчето, откъдето идваше светлина и от дъха й стъклото се замъгли. Расото на монахинята беше някъде към вратата, калимавката и забрадката се виждаха недалече от одъра, а върху голяма мечешка кожа пред огнището Стамболията се задъхваше от жаравата на копнежите си и даряваше монахинята със сила, която снагата му беше потуляла много години.