Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
„Има вече 1200 години откак са преминали нашите прадеди — българи отсам Дунава и се заселили в тия места, в които ние сега живеем и които от тяхното име и до днес се наричат с едно общо име — България!…“ — послушницата преписваше всички взаимоучителни таблици в килията си, та когато се върне в Плевен и отвори училище за момичета, да им даде същите знания, с които тук я даряват родолюбивите даскали… Хаджи Ана, монахинята от Заара, която в първите дни съпровождаше Анастасия до къщата на хаджи Вълко, също искаше да се върне в своя град, да бъде наставница на моми, да ги учи на ръкоделие и богословни книги, да им дава напътствия за това, кой мъж е добър за венчавка и от кого да се крият, но…
— Защо са потребни светски знания за жената? — попита веднъж в собичката на Анастасия.
Тя имаше благодетелна душа, ала взорът й не виждаше бъдното.
— Защото е чудно наистина, даже е и пречудно да остават момичетата в невежа, когато повседневно се повелява просвещение! — отвърна, сякаш засегната!
— И къде повседневно се повелява това? — хаджи Ана искрено се учуди, защото все още ограмотяването на жената беше срамотно.
— Така говореше майка Евгения; тук го повтаря госпожа Попович и други някои наставници — не искаше да спомене Ботьо Петков, стесняваше се да изговаря името му.
— Да беше дошла при мен в килията, щеше да е по-добре. Мило ми е да слушам за школото, което сте наумили — хаджийката, вече прехвърлила четирийсетте, искаше да подклажда стремлението на плевенската послушница.
— Да бях се случила с теб наистина… Но и със сестра Теофания ми е добре, и с нея говоря за школски знания. Когато се връщаме от манастира, аз я дарявам с всички умности, които ми дават този ден даскалите…
Анастасия си спомни за греха на русчуклийката преди време.
— Сестра Теофания ми даде дума, че щом се върне в Русчук, ще отвори училище…
— Сестра Теофания остава завинаги зад стените на манастира, тя е вдовица, а мъжовата й майка не я иска — рече спокойно хаджийката, защото отдавна не беше чувано монахиня да се разкалугери.
— Ами, може и да си иде, наскоро ми каза… — сети се изведнъж, че не трябва да издава тайната на духовната си сестра.
— Майка игумения ще я анатемоса! — вдигна глас, после и тялото си хаджи Ана.
— Дай ми клетва, че няма да кажеш на майка Минодора това, което чу! — Анастасия стана, после коленичи пред расото на хаджийката. — Ако изпълниш клетвата си, ще те повикам в Плевен, щом открия училище за момичета. Или ще дойда да ти разкажа в Заара! — лицето й се палеше от неясни чувства.
— Давам ти сестринска дума! — излезе от монашеската килия и отиде в църквата да се моли за нечий невкусен грях.
4.
Вестта, че най-просветеният търновски митрополит Иларион Мъдри вече не е между живите, бързо обиколи градовете; но това, което стана след като Панарет — бивш пехливанин от едно цариградско село — пое водачеството на търновския митрополитски трон, малцина запомниха с добро. Като разбра, че няма нито църковната сила, нито любовта на народа, Панарет се опита да се доближи до чорбаджиите, та с тях, колкото може, да натрупа за своя изгода грошове, да спре новопросветителното учение на българския език, като затвори взаимните училища.
И успя! Защото един духовен пастир, когато се ръкополага на трона уж с народна воля, неговият глас има сила на заповедност и той направлява и много народни злини…
Даже училището на благодетелния Васил Априлов в Габрово замря. Докато беше жив Иларион Мъдри и покровителствуваше отец Неофит Рилски, габровските търговци и чорбаджии само се опитваха да склонят наставника да учи момците по гръцки, защото най-добра била търговията с гърците. Но откакто благородният български екзарх почина, зложелателните чорбаджии взеха да му се надсмиват, разправяха по градове и села, че неговото не е училище, а само така му се струва; възпряха му грошовете, децата пропъдиха, та за няколко месеца от двеста — в школото останаха трийсет… Посочиха му пътя откъдето беше дошъл! А вред се беше разпръснала добрата искра на рилския йеродякон, името му из всички градове се произнасяше с почит, за наставник го бяха викали в Пловдив, в Заара, в Копривщица… От Одрин Диаманди Табаков му писа, че когато българи и елини познаят благодеянието му на просветител, те ще издигнат икони и статуи за негова почетна личност… Но монахът, когото вече бяха пропъдили да живее в хралупа накрай Габрово, виждаше, че еднородни нийде няма да срещне — и очите му пак се обърнаха към манастира. Искаше да остане сам, скрит в килията си, сведен над пламника на свещта, вглъбен да превежда книги на български.