Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)». Краткое содержание книги:
Роджър и проницателният му господар Бенджамин Даунби отново получават тайно поръчение от крал Хенри VIII.
Херцог Бъкингам е екзекутиран публично за държавна измяна, а скоро след това Шалот и господарят му узнават действителната причина за неговата гибел. Бъкингам е бил по следите на две свещени реликви — Светия Граал и Екскалибур, меча на крал Артур, които според легендите са укрити някъде около абатството в Гластънбъри. Но кралят също иска да се добере до реликвите, които биха му придали небивала сила и слава.
Затова Роджър и Бенджамин Даунби потеглят за Гластънбъри, но този път срещу тях се изправя тайното общество на тамплиерите. След разпускането на ордена оцелелите тамплиери се обгръщат в тайнственост, но продължават да дърпат конците в немалко политически интриги — а една от целите им е унищожаването на династията Тюдор.
Вещици, проклятия и привидения преследват Роджър и Бенджамин, а освен търсенето на реликвите им се налага да разследват и редица жестоки убийства.
И следа няма от тази красота. Агентите на Хенри се погрижиха за това. Знам, че мнозина измежду вас се числят към реформираната религия и за себе си имате право, но да бяхте видели онова, което аз видях, и до днес щяхте да скърбите за погубената красота. Щяхте да ридаете заради съсипването на това великолепие.
След литургията един от монасите предложи да ни разведе из църквата и абатството. Семейство Сантер отхвърлиха предложението, Рейчъл заяви, че не се чувства добре, но Мандевил и Саутгейт охотно се присъединиха към нас. Показаха ни грамадната мраморна плоча, която покриваше ковчега на Артур и кладенеца, от който монасите черпеха вода. Господарят ми се надвеси над него, сякаш очакваше на дъното му да има видение.
— Вярно ли е — попита той — че светият Граал може да лежи на дъното на този кладенец?
На сбръчканото, жълтеникаво лице на монаха се появи усмивка.
— Да, ако се вярва на легендите — рече той хрипливо. — Мнозина са го търсили, но досега не са открили нищо.
Посетихме и свещения розов храст, дивата роза, поникнала и цъфнала от тоягата на Йосиф Ариматейски. Истина говори легендата, вярвайте ми. Дори и в това сурово време напъпилият розов храст се готвеше да разцъфти, а цъфнеше ли по Коледа, според традицията абатът щеше да изпрати отрязан розов цвят на краля. По настояване на Мандевил старият монах ни заведе до библиотеката — дълга зала със стени, покрити с отрупани с книги полици. Ръцете на Бенджамин явно го сърбяха от желание да започне да сваля подвързаните с кожа и украсени с инкрустирани скъпоценни камъни томове (и моите ръце ме засърбяха, ала по други причини), Мандевил обаче поклати глава.
— За днес видяхме достатъчно — тихо рече той. — На подобни занимания ще се отдаваме, когато имаме свободно време. Запътили сме се към Темпълкъм. Утре по пладне трябва да сме стигнали.
Върнахме се в странноприемницата и заварихме спътниците си готови за път. Отвън на двора монасите прехвърляха багажа ни от каруците на товарни коне, чиито железни подкови тракаха по каменната настилка на двора, а топлият им дъх се носеше на кълба, когато процвилваха в знак на протест, че са изведени от топлите конюшни. Потърсих Рейчъл. Лицето й беше все така бледо, затова се осмелих да я заговоря.
— Мистрес, всичко наред ли е?
Тя едва-едва се усмихна.
— Наред е, Роджър.
(Чак се разтреперих, като я чух да ме назовава по име!)
— Пътуването беше изтощително и ще се радвам да стигнем вкъщи.
Щях да продължа да се навъртам около нея, но преподобният Биър слезе при нас, за да се сбогува. Мандевил беше както винаги рязък. Надвеси се, докато потупваше коня си и на висок глас рече:
— Благодарим ви за гостоприемството, отче, бъдете сигурни, че ще се върнем. Има въпроси, чието изясняване е наложително.
Даде заповед за тръгване и ни поведе към главната порта на абатството.
Трудностите по време на тежкото пътуване грубо ни подсещаха за удобствата, които бяха останали зад гърба ни. Всеки момент от сивото, схлупено небе отново щеше да започне да вали. Падналият предния ден сняг покриваше плетовете и полята, закриваше каналите и правеше пътищата хлъзгави и опасни. До Темпълкъм не спряхме нито веднъж, продължихме пътя си през сънливото селце, от двете ни страни се редяха къщи до една със заковани прозорци. Единственият признак на живот беше виещият се от комините дим или някой и друг селянин, който сечеше дърва за огрев край селото. Селяните, които видяхме, изглеждаха доволни — снажни, румени. Сваляха шапка и високо поздравяваха господаря си, щастливи да го посрещнат отново у дома.
Поехме по пътя, който водеше към главната порта на имението, когато измежду дърветата от едната страна на пътя изневиделица изникна някаква старица и застана точно пред Мандевил. С мръсния плащ и качулката, която закриваше наполовина посивелите й кичури коса, тя приличаше на нощна птица. Лицето й беше набраздено от бръчки, беззъбата й уста беше разкривена и разкриваше почервенелите й венци, очите й обаче бяха пълни с живот. Избърса мокрия си крив нос, плесна с ръце и се изкикоти. Да бях я видял на някое друго място, щях да я взема за вещица от някое представление и да я пропъдя. Приличаше на една от ония дърти плашила, които се хвалят, че няма тайна, която да не знаят. Но тази беше по-зловеща, истинска кукумявка — предвестник на беди. Мандевил я пропъди с ръка. Тя се изсмя и отстъпи, в очите й гореше омраза.