Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)». Краткое содержание книги:
Роджър и проницателният му господар Бенджамин Даунби отново получават тайно поръчение от крал Хенри VIII.
Херцог Бъкингам е екзекутиран публично за държавна измяна, а скоро след това Шалот и господарят му узнават действителната причина за неговата гибел. Бъкингам е бил по следите на две свещени реликви — Светия Граал и Екскалибур, меча на крал Артур, които според легендите са укрити някъде около абатството в Гластънбъри. Но кралят също иска да се добере до реликвите, които биха му придали небивала сила и слава.
Затова Роджър и Бенджамин Даунби потеглят за Гластънбъри, но този път срещу тях се изправя тайното общество на тамплиерите. След разпускането на ордена оцелелите тамплиери се обгръщат в тайнственост, но продължават да дърпат конците в немалко политически интриги — а една от целите им е унищожаването на династията Тюдор.
Вещици, проклятия и привидения преследват Роджър и Бенджамин, а освен търсенето на реликвите им се налага да разследват и редица жестоки убийства.
Най-после представител на градската управа, облечен в ливреята на общината, в синьо и жълто, реши, че опожарената сграда е разрушена колкото трябва, и ние вече можехме да продължим пътя си.
Вече казах, че начело яздеше Мандевил, Сантер и малката им свита го следваха, а ние яздехме накрая, зад нас беше само товарната каруца. Жадно се оглеждах на всички страни, ненаситен за гледките на Лондон: състоятелните търговци носеха шапки от бобър, обточени със зелено кадифе, занаятчиите — окъсани кепета, най-забележителни бяха богато украсените прически на придворните дами, излезли за сутрешните покупки, покрили глави с ефирни воали. Стигнахме до „Сейнт Пол“, с величествения й меден ветропоказател — орел, който представляваше поразителна гледка на оскъдната слънчева светлина. (Много добре си спомням този миг, защото малко след това слънцето се скри и не го видяхме в продължение на седмици.) Наложи се пак да спрем, заради голям брой каруци, които караха изкопани от гробището кости надолу към Патерностер Роу и кланицата.
Докато чакахме, от тълпата се измъкна някакъв хлапак и даде на сър Джон Сантер парче пергамент. Тъкмо щях да кажа на господаря, когато иззад оградата на „Сейнт Пол“ се чу музика. Бенджамин ме повика с ръка и двамата надзърнахме през отворената врата. При ъгъла на една от колоните на катедралата стояха група музиканти и свиреха на барабан и флейта, а в това време свещениците от всички чинове на йерархията, нагиздени с венци от рози, обикаляха в тържествена процесия около отсечена глава на елен, набучена на кол. Изцъклените очи на елена се взираха втренчено в ония, които празнуваха смъртта му. В основата на кола лежеше още топлото туловище на животното, от пресечените вратни артерии продължаваше да тече кръв. Погледнах неразбиращо към Бенджамин.
— Това е обичай — едва чуто ми обясни господарят. — Всеки месец лесничеите от града трябва да осигуряват по един добре охранен елен за трапезата на главния свещеник в катедралата. Този танц е израз на благодарност от страна на свещениците — той се прокашля. — Един Господ знае защо, щом се имат за духовни лица.
Погледнах към добре гледаните и охранени свещеници, които глупаво се кривяха.
— Господарю, трудно е да се каже кой е по-добре охранен: те или елена.
— Забрави ги — тихо рече той. — Видя ли как предадоха съобщение на нашия почтен сър Джон?
Кимнах.
— Чудно какво ли пише в него, Роджър, нали?
— Един Бог знае, господарю. Мрежите на чичо ви са много заплетени!
Чухме, че Мандевил ни вика и продължихме пътя си към Крипългейт, като с усилие си пробивахме път между високопоставени адвокати и дребни съдебни чиновници. Всички те се събираха пред вратите на приората Сейнт Елсинг-Спитъл за последната литургия преди Архангеловден.
Стигнахме и преминахме през старата градска стена, минахме под отсечените глави на предателите, окичени с лаврови и бръшлянени венци. Почернелите им и накълвани от гарваните очи и уста се взираха в нас. На пътя ни се изпречиха хора от градската стража, които влачеха за краката трупа на някакъв самоубиец към градския канал. Следваше го каруца, пълна с гнили отпадъци, на път за един от потоците близо до Барбикан. Отстрани на каруцата подтичваше просяк, който се приближи към нас с протегнати ръце. Мандевил го прогони, така че той се озова в края на групата и се вкопчи в крака на Бенджамин.
— Господарю, господарю, само едно пени, само едно пени!
Бенджамин посегна с ръка към кесията си и зяпна към просяка. Въпреки дрипите и оплесканото с кал лице, разпознах нашия добър доктор Агрипа.
— Age Circumspecte! — просъска той и се стопи в тълпата.
— Какво искаше да каже? — попитах. — И преди ни каза същото.
— Съвет, Роджър. Каза го на латински, „действате предпазливо“, вероятно ни предупреждава за Agentes in rebus.
— Прекрасно! — измърморих. Като че ли вече и сам не се бях сетил.
Стигнахме Ред Крос, където свършваха градските постройки и започваха нивите и малките горички. Час по-късно вече яздехме сред полята.
Няма да ви отегчавам с подробно описание на пътуването ни из южна Англия. Пътищата все още не бяха потънали в кал, затова се придвижвахме бързо и без затруднения, а Мандевил използваше новоучредената пощенска служба и ни осигуряваше добра храна и топла постеля в приоратите, манастирите, странноприемниците и кралските имения. Пътувахме на три групи: шпионите, семейство Сантер и ние.