Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)». Краткое содержание книги:
Роджър и проницателният му господар Бенджамин Даунби отново получават тайно поръчение от крал Хенри VIII.
Херцог Бъкингам е екзекутиран публично за държавна измяна, а скоро след това Шалот и господарят му узнават действителната причина за неговата гибел. Бъкингам е бил по следите на две свещени реликви — Светия Граал и Екскалибур, меча на крал Артур, които според легендите са укрити някъде около абатството в Гластънбъри. Но кралят също иска да се добере до реликвите, които биха му придали небивала сила и слава.
Затова Роджър и Бенджамин Даунби потеглят за Гластънбъри, но този път срещу тях се изправя тайното общество на тамплиерите. След разпускането на ордена оцелелите тамплиери се обгръщат в тайнственост, но продължават да дърпат конците в немалко политически интриги — а една от целите им е унищожаването на династията Тюдор.
Вещици, проклятия и привидения преследват Роджър и Бенджамин, а освен търсенето на реликвите им се налага да разследват и редица жестоки убийства.
Върнах се в Ричмънд ободрен и малко по-спокоен след любовната среща, а там Бенджамин ме помоли да придружа Саутгейт в събирането на провизии от Тауър. Съгласих се неохотно и без дума да разменим, ние се спуснахме по обгърнатата от мъгла Темза до зловещата крепост. Наложи се да изчакаме. В двора войската се подготвяше за пътуването си по море до някакъв забравен от Бога град в Ниските земи, където да вземе участие в една от безплодните и забравени вече войни на Тлъстия Хенри.
Дъртите негодници ще ви разправят врели-некипели как в сърцата им лумвал огън и кръвта им кипвала във вените, замирише ли на война: знамената плющят неуморно на вятъра; готовите за битка коне нетърпеливо рият земята с копита; смели млади мъже в блестящи доспехи, чиито лица греят от нетърпение да се хвърлят в битката; искри пробягват по острите мечове, шлемовете са украсени с пера. Пълни глупости! Така започва битката, но завършва с осакатени тела, отсечени крайници, а кръвта шурти като река. Зелената трева се превръща в ръждивокафява каша, реките са пълни с трупове.
Винаги се придържайте към бойните правила на стария Шалот! Първо: при първия сгоден случай си плюйте на петите! Второ, ако не е възможно да офейкате — предайте се! Трето: не забравяйте, че доброволците не доживяват да си приберат надницата! Знам какво говоря! Участвал съм в твърде много битки и в битка загубих и момчето си, единствен син от третата ми съпруга. Бях му дал името Бенджамин, защото изобщо не приличаше на мен — прогнил мошеник, а напротив — беше висок и благороден. Смело сърце носеше, мили Боже. Отиде в Ирландия под командването на Есекс и загина в тресавищата на Антрим. Липсва ми и досега, Господи! Прави са били гърците: любимците на Бога умират млади. А щом е така, аз ще остана върху проклетата земя вовеки веков!
В онзи далечен есенен ден в Тауър младите мъже се готвеха за война. Ковачите бързаха да затегнат сглобките на доспехите, правеха шлемове, пики, мечове и всякакви други необходими средства за убиване. Младите мъже се упражняваха в прашните дворове, въртяха мечове един срещу друг или се упражняваха с копие на въртящия се стълб, чучелото с по една тояга от двата края, която халосва здравата по главата ония, които не са достатъчно пъргави. Верен на себе си, старият Шалот се държеше по-далеко от него, но на Саутгейт изглежда чучелото много му допадаше. Взехме, каквото ни трябваше, той се върна да види чучелото за последно и наруши презрителното си мълчание.
— Ще ми се сега да тръгвахме на война — изгледа ме със смразяващия си поглед, — а на теб, Шалот?
— И още как — излъгах. — Ден не минава, без да закопнея да повоювам.
Саутгейт се ухили.
— Стигнем ли Темпълкъм, ще ти се иска да бяхме отишли на война — той махна с ръка към облените в пот войници. — Те поне знаят кой им е врагът.
Два дни по-късно, напуснахме Ричмънд рано сутринта, веднага след сутрешната литургия. Малобройният ни кортеж се събра във вътрешния двор близо до грамадната, двойно залостваща се врата на двореца.
Мандевил и Саутгейт бяха на конете си, и двамата наметнати с широки плащове за път, подплатени кожени елеци и дълги ботуши за езда. Въоръжени бяха с ками, мечове и бойни ножове. Следваха ги Козма и Деймиън, които изглеждаха като издялани от камък. Държаха юздите на конете си и не сваляха очи от Мандевил. Малко след тях бяха семейство Сантер: сър Джон издаваше заповеди, а до него съпругата му яздеше на странично седло. Развълнуваните й забележки към съпруга й издаваха с какво нетърпение очаква да се отправим на път. Рейчъл изглеждаше хубава като картинка. Топъл сив плащ за езда, обточен с хермелинови кожи обвиваше красивото й тяло. Накрая бяха прислужниците с багажа ни, натоварен в здрава каруца.
— Мистрес Рейчъл изглежда много красива — прошепнах на Бенджамин. — Направо ни засрамва. Мисля си, господарю, срещнем ли девица, тя по-скоро би се влюбила в някой от конете, отколкото в един от нас!
Бенджамин се разсмя.
— Друго освен да бъдем в безопасност, не ми трябва, Роджър — тихо ми отвърна той.
— Бог да ни пази, господарю, не ще и дума! Сега сме като бикове върху тънък лед!
(Защо ли ми трябваше да го казвам, мисля си сега. Прибързаните думи често се оказват пророчески: и месец не беше изминал, а ние с Бенджамин се борехме на живот и смърт в ледените води на Съмърсет.)
Скоро бяхме готови. Мандевил, който се имаше за представител на краля и заради това се считаше за наш водач, даваше нареждания. Грамадните порти се отвориха и ние напуснахме през тях двореца. Докато яздехме през Лондон, един от помощниците на Мандевил разгъна и вдигна флага с кралския герб, който показваше на всички, че изпълняваме лична заповед на краля. Хората се отдръпваха от двете ни страни, за да преминем. Кресливите чираци и перачките с дървените си налъми спираха работата си, докато отминем. Стигнахме потъналите в прах калдъръмени улици на града, минахме през Бойърс Роу, продължихме нагоре към Крипългейт. На ъгъла на Картър Лейн, при внушителната катедрала „Сейнт Пол“ трябваше да изчакаме работниците, които с предпазни куки разрушаваха дървения скелет на опожарена сграда, която още димеше. Работниците внимаваха нито една искра да не прескочи към съседните къщи.