Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
— Ами, почаках малко, защото реших, че може някой да се появи от
улицата, а не исках да ме застрелят. Но когато никой не дойде, си
помислих, че са се измъкнали някъде отзад. Тогава дойдох тук и видях, че
няма друг изход. Така че сигурно сам се е застрелял, нали разбираш?
— Как изглеждаше мъжът?
— Жер ли? — хлапакът се наклони към него. — «Жер» значи жертва, така му викат ченгетата. Чух ги.
— Благодаря, че ме осветли — измърмори Фюри. — Е, как
изглеждаше той?
— Тъмнокос, с козя брадичка и кожени дрехи. Стоях над него, докато
се обаждах на деветстотин и единайсет. От него течеше кръв, но беше
жив.
— Не видя ли някой друг?
— Не. Само този. Така че, явно ще ме разпитват от полицията.
Наистина. Казах ли ти това?
— Да, поздравления. Сигурно много се вълнуваш — Фюри едва се
сдържаше да не разбие устата на момчето.
— Без майтап, това е супер събитие.
— Не и за простреляния обаче — Фюри отново огледа мястото. Поне
Ви не беше в ръцете на лесърите и не е бил мъртъв, когато са го
намерили. Вероятно мръсникът бе прострелял Ви, но братът все още е
имал достатъчно сила да го унищожи, преди да изгуби съзнание.
Отляво Фюри чу добре школуван глас:
— Аз съм Бетани Чой от Канал Шест, водещите в новините, на живо
от мястото на поредната престрелка. По данни на полицията жертвата, Майкъл Клосник…
Майкъл Клосник? Изглежда, Ви беше взел документите за
самоличност на лесъра и ги бяха намерили у него.
— … е бил откаран в болница «Св. Франсис» в критично състояние с
огнестрелна рана в гърдите…
Добре, това щеше да бъде дълга нощ: Вишъс бе ранен и бе в ръцете на
хора. А имаха само четири часа до съмване. Беше време за бърза
евакуация.
Фюри набра телефона в имението и тръгна към Бъч. Докато телефонът
звънеше, той съобщи на ченгето:
— Жив е, в «Св. Франсис» с огнестрелна рана.
Бъч се отпусна и избърбори нещо като: Хвала на Бог.
— Значи ще го измъкнем от там?
— Точно така — защо Рот не вдигаше телефона? Хайде, Рот… обади
се. — По дяволите… проклетите хирурзи трябва напълно да са се
стъписали, когато са го отворили… Рот? Имаме проблем.
Макар тялото му да беше в кома, съзнанието на Вишъс бе напълно
будно. То беше пленник в килия от плът и кости, които не му се
подчиняваха. Не можеше да помръдне нито ръцете, нито краката си, клепачите му бяха затворени така плътно, сякаш часове наред бе ронил
сълзи от каучук. Слухът му май беше единственото сетиво, което все още
работеше. Над главата му се водеше разговор. Чуваше два гласа, мъжки и
женски. Нито един от тях не му беше познат.
Не, чакай малко. Познаваше единия. Беше се разпореждал с него.
Женския. Но защо?
И защо, по дяволите, той й беше позволил?
Заслуша се в гласа, без да вниква в думите. Интонацията й беше като
на мъж. Директна. Властна. Авторитетна.
Коя ли беше тя? Коя…
Изведнъж си спомни коя е и това му подейства като шамар, който му
възвърна част от здравия разум. Хирургът. Човешкият хирург, който го бе
оперирал. Боже, намираше се в човешка болница! Беше попаднал в ръцете
на хора, след като… по дяволите, какво се бе случило с него тази вечер?
Паниката му вдъхна сили… но и това не доведе доникъде. Тялото му
си оставаше безчувствено парче месо, а ако се съдеше по тръбата, навряна
в гърлото му, някаква машина се трудеше върху дробовете му. Очевидно
добре го бяха упоили.
О, Господи, колко ли време оставаше до зазоряване? Трябваше да се
махне оттук. Но как щеше…
Плановете му за бягство бяха рязко прекъснати. Всъщност най-
неочаквано всичките му мисловни процеси спряха, напълно заглушени от
гласа на инстинкта.
Това обаче не беше бойният му инстинкт, а онзи собственически
мъжки импулс, който никога не се бе проявявал у него; същият, за който
бе чувал, чел и виждал с очите си и от който смяташе, че е успял да се
изолира. Онова, което го пробуди, беше миризмата, изпълнила изведнъж
ноздрите му. Миризмата на мъж, който иска да прави секс… с жената, с
неговия хирург.
«Моя!»
Думата изникна сякаш от нищото, а заедно с нея се събуди и
неустоимо желание да убива. Толкова беше вбесен, че успя да отвори очи.
Завъртя глава на една страна и видя висока жена с късо подстригана
руса коса и очила без рамки. Не носеше грим, нито обици. Върху бялата й
престилка с наклонени черни букви пишеше: “Д-Р ДЖЕЙН УИТКЪМ, ЗАВЕЖДАЩ ОТДЕЛЕНИЕ ПО
ТРАВМАТОЛОГИЯ”
— Мани… — тъкмо казваше тя. — Това е лудост.
Ви премести поглед към тъмнокос мъж, също с бяла престилка, върху