Пан Володиовски

— Какво ме интересуват неговите роднински връзки! — пресече я Заглоба, без да крие лошото си настроение. — Той не ми е нито брат, нито сват, а пък аз ти казвам, ваша милост пани, че хайдучето съм определил за Михал, защото, ако между девойките, които ходят на два крака по света, има по-хубава и по-добра от нея, тогава от тоя миг нека аз почна да ходя на четири крака като ursus101!

— Михал още не мисли за нищо и дори да мисли, на него окото му е повече в Кшиша… Ех! Това ще реши Бог, чиито пътища са неизповедими!

— Но ако това голобрадо момче остане с пръст в устата, аз ще се напия от радост! — добави Заглоба.

В това време в двете шейни се решаваше съдбата на рицарите. Пан Володиовски дълго не можеше да се реши да каже дума, най-сетне се обърна към Кшиша и заговори:

— Ти, ваша милост, не мисли, че съм лекомислен човек или някакъв измамник, защото и на годините ми не прилича това…

Кшиша не отвърна нищо.

— Ти, ваша милост панно, ми прости това, което сторих вчера, защото то беше от такова екстраординерно102 приятелско чувство към ваша милост, че аз по никакъв начин не можех да го възпра… Ваша милост панно, моя любима Кшишо, не забравяй кой съм аз, че съм прост войник, чийто живот е минал във войни… Друг по-напред би се проявил с оръдия103, а после би пристъпил към конфиденция, аз пък започнах от конфиденцията… Помни също и това, че ако конят, макар и обязден, като се разлудува понякога, повлича човека — как няма да го увлече чувството, което има по-силен устрем? Така и мене ме увлече чувството тъкмо защото си ми мила… Моя Кшишо любима! Ти си достойна за кастелани и сенатори; но ако не презреш войника, който макар и с обикновено положение е служил на отечеството все пак с известна слава, тогава аз падам пред краката ти, целувам ти нозете и питам: искаш ли ме, можеш ли да помислиш за мене без абоминация104?

— Пане Михале!… — отговори Кшиша.

И ръката й се измъкна от маншона и се скри в шепата на рицаря.

— Съгласна ли си? — попита Володиовски.

— Да! — отговори Кшиша. — И зная, че в цяла Полша не бих могла да намеря по-благороден човек!

— Бог да те възнагради, ваша милост панно! Бог да те възнагради, Кшишка! — казваше рицарят и обсипваше ръката й с целувки. — По-голямо щастие не можеше да ми се случи! Кажи ми само, че не ми се сърдиш за вчерашната конфиденция, та да олекне и на съвестта ми.

Кшиша присви очи.

— Не се сърдя! — каза тя.

— Ех, защо няма как да те целувам по нозете в тая шейна! — възкликна Володиовски.

Някое време се движиха и в мълчание, само шейнилата съскаха по снега, а изпод конските копита падаше град от снежни бучки.

После Володиовски се обади отново:

— Чак ми е чудно, че имаш хубави чувства към мене!

— По-чудно е, че ваша милост ме обикна толкова бързо… При тия думи лицето на пан Володиовски стана сериозно и той заговори така: