Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
— Виждаш ли, това е част от проблема тук — обърна се Пако към Мейнард. — Навремето Клайд е прочел няколко книги и мисли, че е взел жена, която му е под нивото.
След пет минути, докато Ривас водеше Клайд към вратата, Пако Педроса седеше, вдигнал крака на бюрото си и пееше, колкото му глас държи: „Не е ли сладка“, като дрънкаше фалшиво на китарата.
— Хей, шефе, време е да върнем на Клайд смъртоносното оръжие — прекъсна го Мейнард.
— О, да. Заповядай, Клайд. Хубава китара.
— Купих я, за да правя серенади на Бърнис — изграчи старецът. — А сега ми се иска да й я завра в…
— Стига вече! Край на насилието! — предупреди го Пако.
Старецът беше още леко ядосан, докато тътреше крака по главната улица на Минерал Спрингс. Насочи се към задната врата на клуб „11-99“, но спря, когато се замисли за всичките проклети ченгета, които висяха там. После мина напряко през евкалиптовата горичка и се запъти към пивница „Мираж“.
— Ще изпия една бира — каза Клайд, когато накуцвайки, се приближи до бара. — Халба. Ще вземеш ли това срещу една халба? Може би срещу две.
— Хавайска китара? — зачуди се барманът Рубен. — Откъде я взе?
— Платих за нея петнадесет долара на Бигелоу Бобровата опашка — отговори Клайд. — Можеш да я получиш срещу две халби бира.
— Дадено — съгласи се барманът. — Изглежда в добра форма, с изключение на тази вдлъбнатина.
— Това е от черепа ми — изграчи старецът. — Щях да правя серенади на Бърнис. А сега може само да гледа любовни филми по телевизията и да си смуче палеца.
8.
Реквием
Детективите не можаха да се отърват от Харлан Пенроуд, докато не ги разведе из цялото имение на Уотсън, което означаваше да изслушат дисертация върху кактусите в долината Коачела и флората на пустинята като цяло. И докато Ото Стрингър научаваше как тези бодливи растения могат да раждат изключително красиви цветове, Сидни Блекпул се уверяваше, че никой герой, който не е пресъздаден от Шон Конъри или от Роджър Мур, не може да се справи с инфрачервените сензори на оградата. И че ако системата е включена, никой не може да разбие безшумно електрическата порта, както бяха направили те двамата с Ото. Харлан Пенроуд беше категоричен, че Джак Уотсън внимателно е включил вътрешната и външната алармена система, преди да се оттегли за през нощта. Това обаче не означаваше, че не е бил отвлечен от къщата, но ако беше така, вероятно не го бе сторил непознат, неканен гост.
Вместо да отидат в полицията в Палм Спрингс, те се върнаха в хотела. Ото искаше да „закуси“.
— Смяташ да превърнеш закуската в част от живота си, така ли? — попита Сидни, докато слизаха от колата.
— Огладнях от впечатляващата полицейска работа, която свършихме, Сидни. Мисля, че утре трябва да отидем в полицията в Палм Спрингс. Днес можем да поиграем голф след закуската.
— Не ми се яде. Ще се кача в стаята и ще се обадя в участъка.
— Измършавял си, Сидни. Ела с мен.
— По-късно ще хапна един десерт.
Сидни Блекпул остави партньора си във фоайето на хотела.
Качи се в апартамента и намери бутилка шампанско „Дом Периньон“ и картичка, на която пишеше: „Удряйте топката силно и право в целта. Виктор Уотсън“.
Запали цигара и се отпусна на леглото, опитвайки се да не мисли за своя временен клиент. Отдавна не бе изпитвал съжаление към друг, освен към себе си. Не искаше да започне да съжалява човек, който вероятно имаше собствен самолет и не си правеше труда да играе голф на места, за които Сидни Блекпул само можеше да мечтае, защото другаде Уотсън сигурно се забавляваше много повече. Но детективът трябваше да признае, че Виктор Уотсън всъщност не се забавляваше никъде. Той беше едно разбито човешко същество, търсещо липсващите части от себе си.
Сидни осъзна, че радиото е включено. Камериерката бе оправила леглата и почистила апартамента, но беше оставила радиото да свири. Местна станция излъчваше музика, която не беше лесно да чуеш в Лос Анджелис. Марлене Дитрих пееше „Ла ви ан роз“ и „Лили Марлен“. Родителите и големите му братя слушаха такава музика, когато Сидни беше малък. В пустинята имаше нещо особено. Човек наистина имаше чувството, че времето се е върнало назад с тридесетина години. Нещо се носеше във въздуха, не беше само сух и горещ пясък. Може би се дължеше на планините наоколо? Също като Ронълд Колман в „Изгубен хоризонт“ трябваше да си проправяш път със зъби и нокти към Обетованата земя — онази скрита долина на вечното спокойствие и дълголетие. Но не можеше да се живее вечно в пустинята, както и бе разбрал Джак Уотсън.