Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Привет.
Оскар отвори уста, за да каже „здравей“, както се беше подготвил, затвори я. Отвори я пак, за да каже „привет“, промени решението си и в крайна сметка каза „здравей“.
Ели сви вежди:
— Какво ти е на бузата?
— А, ами… паднах.
Оскар продължи към детската площадка, Ели го последва. Той подмина катерушката и седна на една люлка. Тя седна на люлката до него. Известно време се поклащаха напред-назад, без да си говорят.
— Някой те е ударил, нали?
Оскар се залюля няколко пъти.
— Да.
— Кой?
— Едни… приятели.
— Приятели?
— Съученици. — Оскар засили люлката, продължи по темата. — А ти в кое училище си?
— Оскар…
— Да?
— Спри за малко.
Той спря люлката с крака и заби поглед в земята.
— Да, кажи.
— Ти…
Тя протегна ръка, хвана неговата и той се вцепени, погледна я. Лицето й беше като контур на фона на осветената сграда зад нея. Разбира се, внушаваше си, но му се стори, че очите й пламтяха. Във всеки случай само очите й се виждаха ясно.
С другата си ръка тя докосна раната и се случи странно нещо. Образът на друг, много по-стар и жесток човек сякаш се провидя изпод лика й. Студена тръпка го полази по гърба, сякаш беше захапал ледена близалка.
— Оскар… Не им позволявай! Чуваш ли ме? Не им позволявай!
— … Добре.
— Ще отвръщаш. Никога не си отвръщал на ударите, нали?
— Не.
— Започни. Отвръщай. Силно.
— Те са трима.
— Тогава трябва да удряш по-силно. Използвай оръжие.
— Да.
— Камъни. Пръчка. Бий ги повече, отколкото ти стиска. Тогава ще престанат.
— Ако не престанат?
— Имаш нож.
Оскар преглътна. В този момент, ръка за ръка с Ели, лице в лице, му се стори лесно. Но ако станат още по-жестоки, когато той им се опълчи, ако те…
— А представи си, че…
— Тогава аз ще ти помогна.
— Ти? Та ти си…
— Аз мога, Оскар. Това… го мога.
Ели стисна ръката му по-силно. Той отвърна, кимна. Но хватката на Ели се засили. Толкова много, че го заболя.
Колко е силна.
Ели отпусна пръстите си и Оскар измъкна листа, който беше направил в училище, разглади го и й го подаде. Тя вдигна вежди.
— Какво е това?
— Ела, да отидем на светло.
— Не, виждам. Но какво е?
— Морзовата азбука.
— А. Ясно. Супер.
Оскар се подсмихна. Тя го каза ужасно… изкуствено. Тази дума не й прилягаше.
— Мислех си… така можем… да си говорим повече през стената.
Ели кимна. Тя сякаш се опитваше да измисли какво да каже. После отвърна:
— Забавно е.
— Готино?
— Да. Готино. Супер готино.
— Малко си луда, знаеш ли?
— Така ли?
— Да. Но няма проблем.
— Тогава ми покажи какво се прави. За да не съм като луда.
— Да. Искаш ли да видиш нещо?
Ели кимна.
Оскар изпълни коронния си номер. Засили люлката. С всяко ново залюляване, с всяка педя набрана височина гърдите му се изпълваха: свобода!
Осветените прозорци на апартаментите прелитаха покрай него като ярки линии и той се залюляваше все по-нависоко. Коронният му номер не ставаше винаги сполучлив, но сега щеше да успее, защото беше лек като перце, можеше едва ли не да полети.
Щом се издигна толкова, че на връщане синджирите се разхлабваха и подскачаха, той напрегна цялото си тяло. Прелетя назад за последно и на връхната точка пусна синджирите и изстреля крака високо напред. Краката му описаха дъга във въздуха, той се приземи стабилно, приклекна ниско, за да не го тресне люлката по главата, и се изправи, след като тя отмина. Разпери ръце. Супер.
Ели го аплодира, извика:
— Браво!
Оскар хвана люлката, спря я, седна. И пак се благодари на мрака, че прикри триумфалната усмивка, която не можеше да сдържи, въпреки че разпъна раната. Ели спря да ръкопляска, но продължи да му се усмихва.
Отсега нататък всичко щеше да е различно. Естествено, че не можеш да убиеш човек, като мушкаш дърво. Много ясно.