Седмият печат

за нея. Ще трябва да попълните формуляра.

- Разбира се.

- Доколкото виждам, способ на е да се обслужва сама, на ли?

- Да, движи се напълно самостоятелно, макар че спи м ного. Най-сериозният проблем е постоянната

загуба на памет. Понякога е напълно дезориентирана. Често забравя, че баща ми е покойник.

- Това е нормално. Най-пресните спомени изчезват най-напред. - Хвърли бърз поглед към дона Граса.

- Майка ви е само на седемдесет години,нали?

- Да.

- Струва м и се още рано за под об ни проб леми...

- Знаете ли, това започ на със смъртта на баща ми.

- Хм... разбирам. - Топлите и оч и се свиха и пълните уст ни се нацупиха. - Имахме една двойка с м ного

силна връзка помежду им. По цял ден се целуваха, непрекъснато нещо споде ляха, бяха неразделни.

Наложи се дори да преместим леглата им едно до друго, за да могат да спят хванати за ръка. Бяха

страхотни сладури. Но тя получи сърдечен удар и я отведохме в болницата, където почина няколко дни

по-късно. Семейството се опасяваше от неговата реакция и затова ни помолиха да не му казваме. Но

след седмица една от служителките се из пуснала и му казала истината... Почина на другия ден.

Историята увисна във въздуха като невидим облак, като злокобна сянка, която не се разсейва.

- Тук ли се е случ ило това? - попита Томаш.

- Да - отвърна Мария. - Преди няколко год ини. Случаят развълнува всички в дома. Но по-важното е,

че ни показа как смъртта на единия от семейството може да се отрази на другия, когато двамата са били

много близки и са живели заедно дълги години. - Загледа се отново в дона Граса. - Навярно това се е

случило с майка ви. Смъртта на съпруга и сигурно е било толкова силен шок за нея, че това е отприщило

преждевременен дегенеративен процес.

Томаш не знаеше какво да каже. В току-що чутата история той беше разпознал връзката, която

съществуваше между родителите му и събитията от последната година. Отдавна бе свързал смъртта на

баща си със стремително влошаващото се състояние на майка си и епизодът, който директорката

разказа, бе доказал онова, което беше предчувствал.

Разяждан от угризения, той се извини и се върна при майка си. Прошепна и утешителни думи, без да

знае кой от двамата имаше по-голяма нужда от успокоение - дали майка му, която не можеше да се

върне вкъщи, или той самият, който я принуждаваше да остане в дом за стари хора. Чувстваше се подъл,

нищожен, страхливец. Целуна я по мокрото чело и събирайки малкото кураж, който му беше останал, се

обърна и излезе от стаята, готвейки се да си тръгне. Вече отваряше вратата на асансьора, когато чу

майка му да го вика.

- Томаш?

- Да, мамо.

- Заведи ме вкъщи.

Синът си пое дълбоко въздух.

- Ох, мамо, нека не започваме отново.

Дона Граса погледна към дъното на коридора.

- Тогава ще се хвърля от стълбището.