Седмият печат
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #3
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Велин Мануел ду Насименто
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Седмият печат». Краткое содержание книги:
- Мамо, няма значение — каза той и застана пред нея, с ръце на раменете и. - Не можеш да се върнеш
вкъщи, защото там няма кой да се грижи за теб. Спокойно, ще се наложи да останеш за малко тук.
Дона Граса изгледа сина си объркана.
- Какво говориш?
- Ще трябва да останеш тук. Само за извест но време, не се тревожи.
Тя се огледа наоколо, останала без думи.
- Но... но това не е моят дом. Искам да си ходя вкъщи.
- Не мога да те заведа вкъщи, защот о там няма кой да се грижи за теб. Ще трябва да останеш тук за
известно време. Само за няколко седмици...
Долната устна на дона Граса затрепери и в очите и проблесна влага. Лицето и се изкриви от отчаяние,
зов за помощ, паника.
- Искам да си ходя у дома - изхленч и тя жално. - Моля те, заведи ме вкъщи.
Потта прокапа по слепоочието му, а после и по лицето му. Беше тежък момент. Замисли се над
възможността да се откаже от взетото решение, в края на краищата какво право имаше да задължава
майка си да направи нещо срещу собствената си воля? Нима не беше пълнолетна? Когато беше малък,
майка му нареждаше какво да прави, как така нещата се обърнаха? Това му се струваше
противоестествено. Откакто бе станал пълнолетен, родителите зачитаха правото му на свободен избор и
той тяхното. Случваше се понякога Томаш да посъветва баща си или майка си, но никога не беше
дръзвал да им налага каквото и да било - те сами бяха господари на волята си. Как би могъл да накара
майка си да живее някъде, където явно не же лаеше? С какво право я принуждаваше да напусне
собствения си дом? Нима тя не беше господар на съдбата си? Как си позво ляваше да я третира като
дете?
Но в мига, в който реши да отстъпи, прецени последствията от това. Представи си майка си затворена
вкъщи, сама през нощта, състоянието и се влошаваше, можеше да се подхлъзне и да си удари главата,
можеше да остави газта отворена или ютията включена върху някоя дреха, да излезе на улицата и пак да
се изгуби. Не, абсолютно невъзможно. Тя не беше в състояние да остане сам а, нито можеше да се грижи
сама за себе си. Истина та, страшната истина беше, че нямаше път назад и на него се падаше бремето на
отговорността да реши онова, което никога не си беше помислял, че ще трябва да решава.
Не можеше да отстъпва.
- Искам да си ходя вкъщи.
Томаш погледна към майка си и не знаеше какво да каже. Може би беше по-добре нищо да не казва.
Точно така, заключи - няма нищо да казва, няма да отговаря. В края на краищата никога нямаше да я
убеди, беше повече от ясно. Без да каже и дума повече, излезе от стаята и бързо закрачи по коридора.
Избяга.
ПОЯВИ СЕ ПО-КЪСНО С КУФАР, КОЙТ О ДОНА ГРАСА РАЗПОЗНА през прем реже ния с и от сълзи поглед. Нейният
стар пътнически куфар. Томаш беше отишъл до колата да вземе багажа, който тайно беше приготвил
същата сутрин, докато майка му още спе ше. Когато влезе в стаята, намери майка си седнала на стола да
бърше очите си с кърпа, а до нея беше клекнала директорката и се опитваше да я утеши.
- Мамо, т ук имаш дрехи - каза т ой, като сочеше куфара. - Ако т и т рябва още нещо, кажи м и. - Остави
куфара на леглото и го отвори. - Мога да ти донеса книгите, снимките... каквото поискаш.
- Искам... само... да се върна... у дома - изрече тя на пресекулки.
Томаш се опита да не обръща внимание на жалното и хленчене и започна да окача роклите в
гардероба и да нарежда нещата и по чекмеджетата.
- Мамо, ще останеш т ук само за няколко седм ици - каза т ой, докато окачваше една рокля на
закачалката. - После ще видим, нали?
- Къде е татко ти? Когато разбере за това, ще ти даде да разбереш!
- Татко ме помоли да те настаня в някой хубав дом.
- Не вярвам. Татко ти никога не б и те помолил под об но не що.
- Да, но ме пом оли. Да те пазя.
Дона Граса вдигна пръст, треперейки от гняв и възмущение.
- Как си позволяваш да м и прич иняваш т ова? Ти... собственият м и син... с какво право...? Нали няма
да ме оставиш тук?!
- Само за няколко седмици!
- Нито ден, чу ли? Нит о ден!
- Мамо, успокой се.
- Искам да си ходя вкъщи. Ако трябва да умирам, ще си умра у нас. Заведи ме вкъщи, моля те.
- Сега не може - прошепна Томаш, суетейки се все още около дрехите, за да не гледа майка си. - След
седмица, може би.
Старата госпожа се облегна на стола, яростта и вече нямаше накъде да расте и гя се почувства
отмаляла и празна, досущ като спукан балон. Беше прекалено изморена, пресушена отвътре, нямаше