Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Глумците променят лицата си с измама — говореше милият човек, — а магьосниците използват чарове, преплитане на светлина, сянка и желание, за да създадат илюзии, които лъжат окото. Тези изкуства ще научиш, но това, което правим тук, е по-дълбоко. Мъдри хора могат да видят през заблудите и чаровете се разпадат пред остри очи, но лицето, което ще ти поставим сега, ще е истинско и плътно като лицето, с което си се родила. Дръж си очите затворени. — Усети как пръстите му докоснаха черната ѝ коса. — Стой неподвижно. Усещането ще е странно. Може да се замаеш, но внимавай да не помръднеш.
Последва дръпване и тихо шумолене, докато изпъваха новото лице върху старото. Кожата остърга по челото ѝ, суха и корава, но след като кръвта ѝ се просмука в нея, омекна и стана гъвкава. Бузите ѝ станаха топли и се зачервиха. Усети как сърцето ѝ запърха в гърдите и дълго не можа да си поеме дъх. Ръце се стегнаха около гърлото ѝ, корави като камък, и я задушиха. Собствените ѝ ръце се вдигнаха, за да ги махнат, но не напипаха нищо. Изпълни я ужас и чу шум, отвратително хрущене, придружено от заслепяваща болка. Някакво лице заплува пред нея, тлъсто, брадато и жестоко, с изкривена от гняв уста. Чу жреца да казва:
— Дишай, дете. Издишай страха. Отърси се от сенките. Той е мъртъв. Тя е мъртва. Болката ѝ е свършила. Дишай.
Тя вдиша, дълбоко, и разбра, че е вярно. Никой не я душеше и никой не я удряше. Все пак ръката ѝ трепереше, когато я вдигна пред лицето си. Люспи засъхнала кръв се отрониха при допира на пръстите ѝ, черни на светлината на фенера. Опипа страните си, докосна очите си и проследи с пръсти линията на челюстта.
— Лицето ми си е същото.
— Нима? Сигурна ли си?
Беше ли сигурна? Не бе усетила никаква промяна, но може би и не трябваше да усети. Прокара длан по лицето си, както беше видяла веднъж да го прави Джакен Х’гхар в Харънхъл. Когато го направи, цялото му лице се беше надиплило и се промени. Когато го направи тя, не последва нищо.
— Усещането е същото.
— За теб — каза жрецът. — Не изглежда същото.
— За други очи носът и челюстта ти са счупени — каза бездомничето. — Едната страна на лицето ти е хлътнала, където е разбита костта, и половината ти зъби липсват.
Тя облиза с език устата си, но не усети никакви дупки или счупени зъби. „Магия — помисли си. — Имам ново лице. Грозно осакатено лице.“
— Може да те мъчат лоши сънища известно време — предупреди милият човек. — Баща ѝ я биеше толкова често и толкова жестоко, че болката никога не я оставяше напълно, нито страхът, докато не дойде при нас.
— Убихте ли го?
— Тя поиска дара за себе си, не за баща си.
„Трябвало е да убиете него.“
Той явно отгатна мислите ѝ.
— Накрая смъртта дойде и за него, както идва за всички хора. Както трябва да дойде за един определен човек утре. — Вдигна фенера. — Приключихме тук.
„Засега.“ Докато се връщаха нагоре по стълбите, празните дупки на очите в кожите по стените сякаш я проследяваха. За миг ѝ се стори, че вижда устните им да се движат, сякаш си нашепваха мрачни, съкровени тайни с толкова смътни думи, че не можеше да ги чуе.
Сънят не я споходи лесно. Въртеше се под завивките в тъмната студена стая, но накъдето и да се обърнеше, виждаше лицата. „Нямат очи, но могат да ме виждат.“ Видя лицето на баща си на стената. До него висеше лицето на лейди майка ѝ, а под тях — тримата ѝ братя един до друг. „Не. Онова беше друго момиче. Аз съм никоя, а братята ми носят халати в черно и бяло.“ Но там беше и черният певец, и конярчето, което беше убила с Игла, и пълничкият скуайър от хана на кръстопътя, а ето там — пазачът, чието гърло беше прерязала, за да ги измъкне от Харънхъл. Веселяка също висеше на стената, с черните дупки на мястото на очите му, изпълнени със злост. Гледката ѝ върна спомена за камата в шепата ѝ, докато я забиваше в гърба му — още, и още, и още.
Когато най-сетне дойде, денят беше сив, тъмен и облачен. Момичето се беше надявало за мъгла, но боговете пренебрегнаха молитвите ѝ, както често правят боговете. Въздухът беше чист и студен, а вятърът хапеше злобно. „Хубав ден за смърт“, помисли тя. А молитвата неволно се върна на устните ѝ. „Сир Грегър, Дънсън, Раф Сладура. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Изреди имената безмълвно. В Къщата на Черното и Бялото човек никога не знаеше кой може да слуша.
Подземията бяха пълни със стари дрехи, взети от дошлите в Къщата, за да изпият мир от храмовия басейн. Всичко можеше да се намери тук, от просешки дрипи до богати коприни и кадифе. „Грозно момиче трябва да носи грозни дрехи“, реши тя и си избра оцапано кафяво наметало, опърпано, тъмнозелена туника, вмирисана на риба, и тежки ботуши.