Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Момичето не се усмихна, но вътрешно бе доволно. Беше изгубила веднъж Кет и скърбеше за нея. Не искаше да я изгуби отново.
— Как ще изглеждам?
— Грозна. Жените ще извръщат очи, щом те видят. Децата ще зяпват и ще те сочат. Силни мъже ще те съжаляват, а някои може да отронят сълза. Никой, който те види, няма скоро да те забрави. Ела.
Милият човек взе железния фенер от куката и я поведе покрай черния басейн и редиците тъмни безмълвни богове към стъпалата в дъното на храма. Бездомничето застъпва след тях. Заслизаха. Никой не говореше. Единственият звук беше тихото шумолене на пантофите им. Осемнайсет стъпала ги отведоха до подземията, където пет сводести прохода се разперваха като пръстите на човешка ръка. Тук долу стъпалата станаха по-тесни и по-стръмни, но момичето бе тичало по тях хиляда пъти, тъй че не я плашеха. Още двайсет и две стъпала и бяха в долното подземие. Тунелите тук бяха тесни и извити, като черни червееви дупки, плъзнали през голямата скала. Един проход бе затворен от тежка желязна врата. Жрецът окачи фенера на кука, пъхна ръка в халата си и извади красив ключ.
Тя настръхна. „Светая светих.“ Слязоха още по-надолу, до третото ниво, в тайните зали, където можеха да влизат само жреци.
Ключът изщрака три пъти, много тихо, докато милият човек го завърташе в ключалката. Вратата се люшна и се отвори на смазаните железни панти, без да издаде звук. Зад нея имаше още стъпала, изсечени в скалата. Жрецът взе фенера и отново поведе. Момичето тръгна след светлината, като броеше стъпалата надолу. „Четири, пет, шест, седем.“ Неволно съжали, че не си е взела тояжката. „Десет, единайсет, дванайсет.“ Знаеше колко стъпала има между храма и подземието, между подземието и долното подземие, и дори беше броила стъпалата на тясното извито стълбище нагоре към тавана, както и стъпенките на стръмната дървена стълба, която стигаше до вратата на покрива и ветровитата тераса горе.
Това стълбище ѝ бе непознато обаче и заради това беше опасно. „Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три.“ С всяка стъпка въздухът сякаш ставаше малко по-студен. Когато броенето ѝ стигна до трийсет, разбра, че са дори под каналите. Трийсет и три. Четирийсет и три. Колко дълбоко щяха да слязат?
Беше стигнала до петдесет и четири, когато стъпалата най-сетне свършиха при друга желязна врата. Незаключена. Милият човек я бутна и пристъпи вътре. Тя го последва, с бездомничето по петите ѝ. Стъпките им отекнаха в тъмното. Милият човек вдигна фенера си и отвори капаците му. Светлината обля стените.
Хиляда лица се взряха в нея.
Висяха по стените, пред и зад нея, високо и ниско, накъдето да погледнеше и накъдето да се обърнеше. Стари лица и млади лица, бледи лица и тъмни лица, гладки лица и сбръчкани лица, луничави лица и нашарени с белези лица, красиви лица и грозни лица, мъже и жени, момчета и момичета, дори бебета, усмихнати лица, намръщени лица, лица, изпълнени с алчност, с ярост и страст, голобради лица и лица обрасли с гъста четина. „Маски“, каза си тя, но още докато си го помисляше осъзна, че не е така. Бяха кожи.
— Плашат ли те, дете? — попита милият човек. — Все още не е късно да ни напуснеш. Наистина ли искаш това?
Аря прехапа устна. Не знаеше какво иска. „Ако напусна, къде ще отида?“ Беше измила и съблякла сто трупа, мъртвите не я плашеха. „Носят ги тук долу и им изрязват лицата, тъй че какво?“ Беше нощният вълк, парчета кожа не можеха да я уплашат. „Кожени качулки, това са, не могат да ме наранят.“
— Не — каза тя. — Не искам.
Той я поведе през залата, покрай тунели, разклоняващи се в странични проходи. Светлината на фенера му ги огряваше поред. Един от тунелите беше със стени от човешки кости, а покривът му се крепеше на колони от черепи. Друг свършваше с вито стълбище, което водеше още надолу. „Колко подземия има тук? — запита се тя. — Вечно ли продължават надолу?“
— Седни — каза жрецът. Тя седна. — Сега затвори очи, дете. — Тя затвори очи. — Ще боли — предупреди я той. — Но болката е цената на силата. Не мърдай.
„Неподвижна като камък“, помисли тя. Седеше, без да помръдне. Срязването беше бързо, ножът — остър. По принцип допирът на метала в плътта ѝ трябваше да е студен, но усети топлина. Кръвта потече по лицето ѝ като надиплена червена завеса, от челото и по страните ѝ брадичката, и тя разбра защо жрецът я бе накарал да затвори очи. Щом стигна до устните ѝ, вкусът беше на сол и мед. Облиза я и потръпна.
— Донеси ми лицето — каза милият човек. Бездомничето не отвърна, но пантофите ѝ зашепнаха по каменния под. На момичето каза: — Изпий това. — И опря чаша в ръцете ѝ. Тя я изгълта наведнъж. Кисело и стипчиво, все едно да захапеш лимон. Преди хиляда години бе познавала едно момиче, които обичаше лимонов кейк. „Не, онова не бях аз. Беше само Аря.“