Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
В Залата на светилниците чакаха десетина Воини на слънцето с пъстри като дъга плащове. Кристалите, увенчали шлемовете им, искряха на светлината на светилниците. Бронята им бе сребърна, излъскана до огледален блясък, но тя знаеше, че отдолу всеки носи власеница. Дългите им островърхи щитове носеха един и същи знак: кристален меч, искрящ в тъмното, древния знак на онези, които простолюдието наричаше Мечовете.
Капитанът им коленичи пред нея.
— Може би ваша милост ме помни. Аз съм сир Теодан Верния. Негова висша святост заповяда да ви придружим. С братята ми ще се погрижим за вашата безопасност през града.
Погледът на Церсей обходи лицата на мъжете зад него. И ето го: Лансел, братовчед ѝ, сина на сир Кеван, който ѝ се беше признал някога в любов, преди да реши, че обича повече боговете. „Моята кръв и моят предател.“ Нямаше да го забрави.
— Можете да станете, сир Теодан. Готова съм.
Рицарят стана, обърна се и вдигна ръка. Двама от мъжете му пристъпиха към високите порти, отвориха ги и Церсей излезе през тях и примига на слънчевата светлина като къртица, измъкната от дупката си.
Духаше отривист вятър и долницата на халата ѝ се развя и заплющя около краката ѝ. Утринният въздух бе наситен със старите познати миризми на Кралски чертог. Вдиша мириса на вкиснало вино, на прясно изпечен хляб, на развалена риба и нощна мръсотия, на пушек, пот и конска пикня. Никое цвете не беше мирисало някога толкова сладко. Свита в халата си, Церсей спря на площадката на мраморното стълбище, докато Синовете на Воина се строяваха около нея. Изведнъж се сети, че беше стояла на същото това място в деня, когато лорд Едард Старк бе изгубил главата си. „Не трябваше да става това. Джоф трябваше да пощади живота му и да го прати на Вала.“ Най-големият син на Старк щеше да го наследи като лорд на Зимен хребет, но Санса щеше да остане в кралския двор като заложница. Варис и Кутрето бяха уговорили условията, а Нед Старк беше преглътнал скъпоценната си чест и бе признал измяната си, за да спаси празната главичка на дъщеря си. „Щях да уредя хубав брак на Санса. Брак с Ланистър. Не Джоф, разбира се, но Лансел можеше да ѝ подхожда, или някой от по-младите му братя.“ Самият Петир Белиш беше предложил да се ожени за момичето, спомни си тя, но това, разбира се, бе невъзможно: потеклото му бе твърде ниско. „Ако Джоф бе направил каквото му се каза, Зимен хребет изобщо нямаше да тръгне на война, а татко щеше да се е справил с братята на Робърт.“
Но Джоф бе заповядал да отсекат главата на Старк, а лорд Слинт и сир Илин Пейн побързаха да се подчинят. „Беше точно тук“, спомни си кралицата, взряна в лобното място. Джанос Слинт беше вдигнал главата на Нед Старк за косата и кръвта на живота му потече надолу по стъпалата, а след това връщане вече нямаше.
Спомените изглеждаха толкова далечни. Джофри беше мъртъв, както и всички синове на Старк. Дори баща ѝ беше загинал. А ето, че тя стоеше отново на стъпалата на Великата септа, само че този път тълпата беше зяпнала нея, а не Едард Старк.
Широкият мраморен площад долу беше претъпкан като в деня, когато бе умрял Старк. Накъдето и да погледнеше, виждаше очи. В тълпата сякаш имаше равен брой мъже и жени. Някои държаха деца на раменете си. Просяци и крадци, кръчмари и търговци, кожари, коняри и глумци, бедняшки курви, целият измет на града бе дошъл, за да види унизената кралица. А сред тях се бяха смесили Бедните братя, мръсни и дрипави същества, въоръжени с копия и брадви и облечени в очукана броня, ръждясали ризници и напукана кожа, с туники от груб плат със седемлъчата звезда на Вярата. Парцаливото воинство на Върховния врабец.
Отчасти все още копнееше Джайм да се появи и да я избави от това унижение, но близнакът ѝ не се виждаше никакъв. Чичо ѝ също го нямаше. Това не я изненада. Сир Кеван ясно бе изразил възгледите си при последното си посещение: срамът ѝ не трябва да опетни честта на Скалата на Кастърли. Никакви лъвове нямаше да вървят днес с нея. Това изпитание беше нейно и само нейно.
Септа Унела застана вдясно от нея, септа Моел отляво, септа Сколера зад гърба ѝ. Ако кралицата побегнеше или се спреше, трите стари вещици щяха да я замъкнат обратно и този път щяха да се погрижат никога повече да не напусне килията си.
Церсей вдигна ръка. Отвъд площада, отвъд морето от жадни очи, зяпнали усти и мръсни лица, в другия край на града, в далечината се издигаше хълмът на Егон, кулите и бойниците на Червената цитадела грееха розови на светлината на изгряващото слънце. „Не е толкова далече.“ Щом стигнеше портите ѝ, най-тежките ѝ грижи щяха да са свършили. Щеше отново да има сина си. Щеше да има своя поборник. Чичо ѝ го беше обещал. „Томен ме очаква. Моят малък крал. Мога да направя това. Трябва.“