Танц с дракони

Грозното момиченце

Единайсет слуги на Многоликия бог се събраха тази нощ под храма, повече, отколкото бе виждала някога наведнъж. Само дребният лорд и дебелакът дойдоха през предната врата. Останалите пристигнаха по тайни пътища, през тунели и скрити проходи. Носеха халатите си от черно и бяло, но щом седнеха, всеки смъкваше качулката си, за да покаже лицето, което бе избрал да носи този ден. Високите им столове бяха издялани от абанос и язово дърво като вратите на храма горе. Абаносовите столове имаха лица от язово дърво на гърбовете, а столовете от язово дърво — лица, изваяни от абанос.

Един от другите послушници стоеше в другия край на стаята с кана тъмночервено вино. На нея се падаше водата. Щом някой от слугите пожелаеше да пие, вдигаше очи или кривваше пръст и един от двамата отиваше да напълни чашата му. Но повече стояха и чакаха погледи, които така и не идваха. „Издялана съм от камък — напомни си тя. — Аз съм статуя, като Морските господари, които стоят покрай Канала на героите.“ Водата беше тежка, но ръцете ѝ бяха силни.

Жреците говореха езика на Браавос, макар понякога да заговаряха разгорещено на висок валириански. Момичето разбираше повечето думи, но те говореха тихо и не можеше винаги да чуе.

— Познавам този мъж — каза един жрец с лице като на жертва на чума.

— Познавам този мъж — повтори дебелият, докато тя му наливаше.

Но красивият каза:

— Ще дам на този мъж дара, не го познавам.

По-късно кривогледият повтори същото, или някой друг.

След три часа вино и думи жреците си тръгнаха… освен милия човек, бездомничето и онзи, чието лице приличаше на чумаво. Бузите му бяха покрити с кървави рани, а косата му беше окапала. Кръв капеше от едната му ноздра и се спичаше в ъгълчетата на очите му.

— Нашият брат иска да поговори с теб, дете — каза ѝ милият човек. — Седни, ако искаш.

Тя седна се на стол от язово дърво с лице от абанос отзад. Кървави рани не я плашеха. Твърде дълго бе живяла в Къщата на Черното и Бялото, за да я плаши фалшиво лице.

— Коя си ти? — попита чумавото лице, след като останаха сами.

— Никоя.

— Не. Ти си Аря от дома Старк, която хапе устна и не може да каже лъжа.

— Бях. Вече не съм.

— Защо си тук, лъжкиньо?

— За да служа. Да се уча. Да променя лицето си.

— Първо промени сърцето си. Дарът на Многоликия бог не е детска играчка. Готова си да убиеш за свои цели, за лично удоволствие. Отричаш ли го?

Тя прехапа устна.

— Аз…

Мъжът я зашлеви.

Бузата ѝ пламна, но тя знаеше, че си го е заслужила.

— Благодаря. — Още шамари и може би щеше да спре да си хапе устната. Аря правеше това, не нощният вълк. — Отричам го.

— Лъжеш. Мога да видя истината в очите ти. Имаш очите на вълк и искаш кръв.

„Сир Грегър — помисли тя. — Дънсън, Раф Сладура. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Заговореше ли, щеше да се наложи да лъже и той щеше да разбере. Замълча.

— Била си котка, казват. Обикаляла си улиците вмирисана на риба, продавала си стриди и миди за петаци. Дребен животец, подходящ за дребно същество като теб. Поискай и може да ти го върнем. Тикай количката си, хвали си мидите и стридите, бъди доволна. Сърцето ти е твърде меко, за да си една от нас.