Магьосническа ярост

— Когато не мога да спя, карам.

— На мотора ти?

Тео повдигна главата си.

— Да, нощния въздух действа добре на хората, знаеш ли?

— Това оферта ли беше или нещо подобно?

— Да.

— Твоята щедрост и многословие ме поразяват.

Той въздъхна.

— Искаш ли да дойдеш или не?

Каквото и да е, за да развали магията от кошмара.

— Да.

Минути по-късно те бяха облечени и качени на мотора на Тео, карайки бързо по празната рано сутрин магистрала, за да може Сарафина да изхвърли спомена за кошмара направо от мозъка си. Хладният въздух влизаше в белите й дробове, карайки върху лицето й да изгрее усмивка.

Все едно летяха — бяха свободни.

Сега Сарафина видя защо да караш мотор бе толкова привлекателно, като се има предвид, че преди беше на мнение, че тези мисли по право принадлежаха предимно на лудите, глупавите или на мъжете в криза на средната възраст. На гърба на мотора, профучавайки през тъмнината можеше да се намери свобода — макар и кратка — от всичко покрай теб. Цялата тежест от нея си отиде, унищожена от силата на пътя под гумите на мотора.

Цялото напрежение от миналото й до момента, така или иначе бе изчезнало, принудено от вибрациите на превозното средство под нея.

Не бе чудно, че Тео обичаше мотора си.

Накрая те стигнаха до парк и Тео отби, спирайки мотора с ръмжащ звук. Трябваше да е около два или три часа сутринта. Сарафина отпусна ръцете си обгръщащи корема му, свали каската си и слезе от мотора. Дърветата изглеждаха високи и тихи под нощното небе осеяно със звезди. Те бяха доста далеч от градската среда, съдейки по красотата на небето.

— Колко дълго сме карали? — попита, когато Тео слезе от мотора.

— На около час път сме от Чикаго. Идвам тук понякога, за да се измъкна от светлините на града. Всъщност можеш да видиш няколко звезди тук.

Тя погледна нагоре към небето, лекият бриз охлаждаше главата й, която бе затоплена от каската и издуха няколкото кичурчета коса, които бяха полепнали около лицето й. Сарафина затвори очи и се потопи в момента, оставяйки се да я изпълни, както се налива вода в стомна.

Когато отвори очи, Тео се беше облегнал на мотора втренчен в нея.

— По-добре ли се чувстваш?

Тя се усмихна и кимна. Гневът, който я бе обзел и стягаше мускулите й го нямаше.

— Благодаря ти.

Той се загледа в нея за момент, докато погледите им се преплетоха, тогава той се отблъсна от мотора и отиде в близката гора от дървета. Някъде в далечината, нощна птица наддаде крясък, нарушавайки почти пълната тишина.

— Харесва ми тук по това време на нощта.

— Харесва ти, защото няма хора ли? — Това беше едно логично предположение.

— Да, определено.

Тя се приближи, за да застане до него.

— В момента напълно те разбирам.

Те стояха в приятна тишина за няколко секунди. Накрая Тео проговори.