По следите на злото [bg]

С такъв малък напредък за близо четири дни бързо настъпваше отчаяние.

Уест и Холбрук започнаха да се питат дали Лушън все още е в Лос Анджелис. Противно на очакванията, той все още не беше предприел никакъв ход, нито се беше свързал с Хънтър, както бе казал. През последните двайсет и четири часа оперативната група буквално си седеше на задниците и зяпаше в стените.

Минаваше шест вечерта, когато Хънтър и Гарсия излязоха от съвещание с капитан Барбара Блейк. Тъкмо се върнаха в кабинета си, когато мобилният телефон на Робърт иззвъня върху бюрото му.

Шесто чувство, интуиция на ченге, предчувствие, както и да го наричаха хората, Хънтър не вярваше в него, но веднага щом чу, че телефонът му звъни, преди дори да погледне екрана, знаеше, че се обажда Лушън, Разбра, защото изведнъж почувства, че сърцето му се смрази. Погледът му се отмести първо към Карлос и после към телефона — "непознат номер".

Гарсия, който току-що беше започнал да приготвя нова каничка кафе, видя погледа в очите на партньора си и го проследи до телефона му.

— По дяволите! — прошепна той, остави чашата, която държеше, и веднага се приближи до бюрото на Робърт.

Хънтър изчака телефонът да позвъни още веднъж и после отговори на обаждането, като в същото време го включи на високоговорител.

— Здравей, Скакалец. — Лушън отново не използваше престорен акцент, нито промяна на тона си или устройство, с което да измени гласа си. — Липсвах ли ти?

— С всеки куршум досега — сдържано отговори Хънтър и започна да записва обаждането.

— Щях да се обадя по-рано, но първо трябваше да свърша някои неща. Сещаш се… Исках да си припомня Лос Анджелис. Пък и целият ми труд, всичките ми научни изследвания бяха документирани в тетрадките, които ми взехте. Изминаха три години и половина, Робърт. Не си спомнях съвсем точно докъде бях стигнал, когато ме прекъснахте, и тъй като не мога да се консултирам със записките си, за да си припомня, трябваше да реша откъде да започна отново.

Хънтър мълчеше, но четеше между редовете. Лушън всъщност искаше да каже, че през това време е избирал мишена.

— Все едно — продължи Лушън. — Реших да го направя забавно и за двама ни и това означава… Ще ти дам наистина добра възможност да стигнеш до мен, Скакалец.

— Тогава защо не дойдеш тук? — попита Хънтър. — Знаеш къде е Главното управление на полицията, нали? Хубаво ще си побъбрим.

Лушън се изсмя.

— За жалост това не ме устройва, стари приятелю, но все пак благодаря за поканата. Какво ще кажеш обаче за една малка игра на умове? Ти винаги си обичал такива игрички, Скакалец, и се обзалагам, че си станал още по-добър след всичките тези години, нали?