Пръстът, който те сочи [bg]

После извади сребърната си тръбичка и двете гъши пера и ги продуха, за да се увери, че не са запушени.

— Готови ли сте? — попита.

Кимнахме притеснено. С точно и умело движение той проби с остър нож вената на момичето и пъхна в нея перото срещу потока на кръвта, така че естественото ѝ движение я насочи във въздуха; после подложи чашка под другия край и кръвта потече в нея на рубиненочервена струя — по-стремително, отколкото бяхме предполагали. Лоуър се зае да брои бавно.

— Чашката поема една осма пинта — каза. — Ще проверя за колко време ще се напълни и тогава ще знаем приблизително колко кръв трябва да вземем.

Чашката се напълни толкова бързо, че кръвта взе да прелива през ръба ѝ на пода.

— Минута и една осма — обяви на висок глас Лоуър. — Бързо, Кола! Тръбичката!

Подадох му тръбичката, а животворната кръв на Сара вече се стичаше на пода. Пъхнах второто перо във вената на майката, този път в обратната посока, та чуждата кръв да се слее със собствената ѝ. Щом кръвта на момичето потече през сребърната тръбичка, Лоуър много внимателно я свърза с перото, стърчащо от ръката на майката.

Взря се напрегнато в мястото на съединението.

— Май стана — продума, неспособен да потисне изненадата в гласа си. — И не виждам никакви признаци за съсирване. Колко дълго преценявате, че трябва да изчакаме?

— До осемнайсет унции ли? — отвърнах и припряно направих изчисленията си, докато Лоуър броеше. — Около четиринайсет минути — заключих. — Нека са петнайсет.

Настана мълчание, докато Лоуър броеше напрегнато на ум, а момичето, прехапало устна, изглеждаше разтревожено. Тя беше много смела, признавам ѝ го. По време на цялата процедура нито веднъж не се оплака, нито изписка. Аз също бях в състояние на нервно напрежение, докато чаках резултата. Засега нищо не подсказваше накъде ще се обърнат нещата.

— … петдесет и девет, шейсет… — произнесе накрая Лоуър. — Достатъчно. Вадим.

Той измъкна тръбичката и я пусна на пода, като умело притисна с пръст вената на майката и отстрани перото. Аз извадих перото от тази на момичето и се заехме да бинтоваме ръцете им, за да спрем кръвотечението.

— Приключихме — обяви Лоуър с удовлетворение. — Как се чувстваш, драга?

Тя тръсна глава и два пъти дълбоко пое въздух.

— Малко съм замаяна, струва ми се — промълви. — Иначе съм добре.

— Чудесно. А сега поседи спокойно. — И той се наведе над майката. — Никаква промяна тук. Вие как мислите?

Поклатих глава.

— Не е по-добре, но не е и по-зле. То се знае, нужно е време младата кръв да упражни действието си.

— Каквото и да е то — промърмори Лоуър. — Обикновено в такива случаи се препоръчва силно средство за повръщане, но при подобни обстоятелства ми се струва противопоказно. Струва ми се, любезни ми Кола, че ни остава само да седим и чакаме. Да се надяваме и молим. Вашият метод или ще проработи, или не. Това е. Сега е късно да променим каквото и да било.