Пръстът, който те сочи [bg]

— Господин Кола, бих искала да ви поднеса своите извинения.

Аз мълчах и продължавах да я гледам смразяващо.

— Струва ми се, че майка ми умира. Умолявам ви…

И ето как доктор Гроув спаси живота на старицата. Ако не си спомнях как се държа той почти на същото това място, бих се извърнал и оставил госпожа Тилярд да я изхвърли навън, както ѝ се полагаше. Въпреки всичко този път не се канех да бързам с предложение за помощ.

— Нима си въобразяваш, че ще си помръдна и пръста за нея след наглата ти постъпка?

Тя покорно поклати глава и буйната черна коса, стелеща се по раменете ѝ се разлюля.

— Не — отвърна почти нечуто.

— Защо си дошла тогава? — продължих неумолимо.

— Защото сте ѝ нужен, а знам, че сте твърде добър човек, та да я оставите без помощ заради моя вина.

Е, биваше си я похвалата, казах си саркастично и за още няколко мига я оставих в мъките на очакването. След това, като забелязах, че Бойл ме наблюдава преценяващо, изпуснах тежка въздишка и се изправих.

— Е, добре — казах. — Тя е достойна жена и заради нея ще дойда. Стигат ѝ страданията, че има дъщеря като теб.

Заобиколих масата и смръщих вежди при самодоволната усмивка на Лоуър. Прекосихме града, без да обменим и две думи. Изпитвах неволна радост. Не, не заради извоюваната победа, а само защото ми се предоставяше възможност да проведа опита си и евентуално да спася човешки живот.

Не бях прекарал в съборетината и минута, когато всички мисли за дъщерята се изпариха от главата ми. Старицата беше смъртнобледа, мяташе се в леглото и бълнуваше. Беше силно отслабнала и гореше от треска. В раната все пак не се бе образувала гангрена, от което най-силно се бях опасявал. Но това не бе симптом на подобрение: кожата, плътта и костите не зарастваха, както би следвало, а след толкова време би трябвало вече да се появят признаци за естествено заздравяване. Шината все още държеше костта на място, но каква полза от това, след като отслабналото ѝ крехко тяло не можеше да се погрижи за себе си? Щом то не искаше да си помогне, аз нямаше как да го принудя.

Облегнах се на стола, погладих брадичка и намръщено взех да ровя в ума си за някакъв балсам или мехлем, които биха помогнали на старата жена. Но нищо не ми хрумваше. Нека не остава съмнение, че преговорих в паметта си всички препоръчвани лечения, които биха могли да отстранят необходимостта от експерименти: не се втурнах безразсъдно към този последен изход. Лоуър беше прав, като твърдеше, че методът трябва най-напред да се изпробва върху животни. Само че за това нямаше време, а друга алтернатива нито аз, нито Лоуър, когато се съветвах с него, не успяхме да открием.

Момичето не по-зле от мен разбираше колко са ограничени възможностите ми. Тя приклекна край огнището, подпря брадичка на дланите си и се взря спокойно и настойчиво в мен. За пръв път разчетох по лицето ѝ печално съчувствие към очевидния ми смут.

— Шансовете ѝ да оздравее бяха твърде слаби още преди вие да дойдете — изрече меко тя. — Благодарение на вашата добрина и умение издържа по-дълго, отколкото смятах, че е възможно. Благодарна съм ви за това, а майка ми отдавна вече се е приготвила за смъртта. Не се укорявайте, няма как да се преборите с Божията воля.