Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Лавон се стремеше да скрие тази нова опасност от екипажа. Това, разбира се, беше невъзможно — никаква тайна не можеше да бъде запазена за дълго в ограниченото пространство на кораба. Настояването му да се пази тайна поне щеше да сведе откритите разговори за проблемите до минимум, а те биха могли да доведат до масова паника. Така всички знаеха, но всеки си мислеше, че само той знае колко голяма е реалната заплаха.

Въпреки всичко напрежението растеше. Хората бяха нервни, разговорите — напрегнати. Виждаха се треперещи ръце, чуваха се смотолевени думи, хората изпускаха предмети. Лавон се стремеше да стои настрана от останалите доколкото беше възможно. Молеше се за спасение и търсеше напътствия в сънищата си, но Йоакил Нор изглежда беше права — пътешествениците бяха недосегаеми за Господарката на Острова, чиито съвети даваха успокоение на страдащите и мъдрост на изпадналите в беда.

Единствената надежда сега беше в биолозите. Йоакил Нор бе предположила, че може да се наруши химическата система на водораслите като във водата се пусне електрически ток. Лавон се усъмни, но и позволи да накара техниците да се заемат с това.

Най-накрая и последната защитна решетка бе поставена. Това стана към края на третата седмица, откакто бяха попаднали в плен.

— Стартирайте двигателите! — нареди Лавон.

Корабът потрепери и оживя, когато роторите се завъртяха. Офицерите стояха на мостика занемели — Лавон, Вормехт, Галимойн, — неподвижни, стаили дъх. Зад кърмата се образуваха вълнички. „Спурифон“ потегли! Бавно, упорито, корабът започна да си пробива път през гъстата маса преплетени водорасли…

… И се тресеше, ръмжеше, противеше се… боботенето на роторите секна.

— Решетките не са издържали! — извика Галимойн разтревожено.

— Разберете какво се е случило — нареди Лавон на Вормехт и се обърна към Галимойн, който седеше сякаш някой бе приковал краката му за пода — треперещ и потен, а мускулите по лицето му потрепваха от нервни тикове.

— Вероятно е някаква дреболия — каза Лавон тихо. — Хайде, ела да пийнем по чаша вино и през това време отново ще потеглим.

— Не! — извика Галимойн. — Усетих как решетките се откъснаха. Водораслите ги разяждат!

— Решетките ще издържат — настоя Лавон. — Утре вече ще бъдем далеч от тук и ще се отправим към Алханроел…

— Изгубени сме! — изкрещя Галимойн и изведнъж хукна надолу по стълбите и се скри от погледите им. Лавон се поколеба. Вормехт се върна, но лицето му беше мрачно — решетките наистина се бяха откъснали и роторите отново бяха затлачени с водорасли. Това бе причината за спирането. Лавон се олюля. Почувства, че го обзема отчаянието на Галимойн. Мечтата на живота му щеше да завърши с провал, с абсурдна катастрофа, с фарс.

Появи се Йоакил Нор.

— Капитане, знаеш ли, че Галимойн е обезумял напълно? Качил се е в наблюдателницата, крещи, танцува и призовава към бунт.

— Ще отида опри него — каза Лавон.