— Хайде да намалим малко темпото, какво ще кажеш. Закъде бързаме толкова? — извиках аз, докато се мъкнех подир нея по огряната от луната пътека. — Няма ли да ме почакаш? — продължих да негодувам. — Къде отиваме? И какво правим тук?
— Ще разбереш, когато стигнем — отвърна тя. Гласът й беше мрачен и отговорът й не ми донесе никаква утеха. Заобикаляйки диви лози и шубраци, аз правех всичко по силите си да не изоставам.
Преди години, когато тренирах гимнастика, страхът беше мой благосклонен противник. Почти всеки ден опитвах рисковани неща, изпълнявах салта със сложни преобръщания, извисявах се над гредата или батуда. Владеех този страх, защото знаех точно от какво се страхувам и държах нещата под контрол. Но сега някакъв безформен ужас пълзеше като мраз в гърдите и корема ми и не знаех как да се справя с него. Подобно беше изживяването при първото ми возене на скоростно влакче като малко момче. Спомням си как рязко набрахме скорост нагоре по стръмното изкачване до точка, от която нямаше връщане назад и как смеховете преминаха в писъци, достигайки върха. След това опората под краката изчезна и ужасът разкъса нервите ми.
Изведнъж Мама Чия заговори с настойчивост, каквато не бях чувал досега.
— Последвай ме — оттук! — нареди тя и направи остър завой. Докато вървяхме надолу към гробището, умът ми бясно препускаше. Какво общо можеше да има между едно гробище и кулата? Изпълнен с мрачни опасения, аз се борех с импулса да побягна някъде надалече.
— Върви точно там, където вървя аз — каза тя с глас, приглушен от нощния, влажен въздух. — Не се отклонявай от пътеката, разбираш ли?
Излязохме на открито място. Видях напред надгробни камъни и стомахът ми се сви от уплаха.
— Защо правим това? — попитах аз. — Аз… мислех си, че искаш да ме научиш какво са трите същности.
Мама Чия си пое дълбоко въздух, обърна се да ме погледне и ми махна да продължа. Изражението й беше мрачно и когато я зърнах, в корема и гърдите ми се надигна нова вълна на страх. Объркването ми се засили, защото бях ходил в гробище и преди, но не помня някога да съм бил толкова уплашен. Първичната ми същност беше окаменяла и аз крачех със сковани крака през древното място. Исках да й кажа „Не мисля, че мога да го направя“, но не можех дори да говоря. Не знаех какво ме ужасява на съзнателно ниво. Но Първичната ми същност знаеше; това поне беше очевидно.
Макар нощта да беше топла, зъбите ми тракаха, докато следвах Мама Чия по тясната пътечка през гробището. Някои от надгробните камъни стояха изправени, а други бяха килнати настрани. Стъпвах на пръсти и внимателно заобикалях гробовете, докато накрая водачката ми спря на едно празно пространство и се обърна към мен.
— Тук сме, за да се изправим срещу мрака на първия етаж — каза тя, — зоната на оцеляването, изолацията и страха. Това е свещено място, защитено от очите на външни хора. Гробище само за кахуни. Чувстваш ли силата, която витае тук?
— Д-да — заекнах аз.
— Ланикаула, пазителят, е тук с нас. Зад теб. — Тя посочи с ръка.
Извърнах се, но в началото не видях нищо. Само едно могъщо присъствие, сила, която ме накара да направя крачка назад. Тялото ми се превърна в леден блок. Това нещо не беше зло, но можеше да ме изпепели в миг, без да му трепне окото — енергия, способна на голямо състрадание и на никаква милост.
— Той беше и все още е могъщ кахуна. Тук е от смъртта си и бди над Молокай в продължение на векове. Трябва да го помолим да ни позволи да останем тук — каза тя с огромно страхопочитание.
— Как?
— Искал ли си някога разрешение да влезеш в нечий дом? — Да…
— В такъв случай те съветвам да направиш това и сега, веднага — просъска Мама Чия.
Тя затвори очи и аз бързо я последвах. Миг след това го зърнах в ума си, точно пред мен. Отворих очи и видях само дърветата в далечината и осеяното с надгробни камъни неголямо открито пространство. Затворих ги отново и той отново беше там, втренчен в мен с ожесточение и в същото време с обич — огромен мъж с някакво ритуално хавайско украшение на главата. Стори ми се, че иска едновременно да ме прегърне или изтрие от лицето на земята. Напомни ми за Шива, богът на индусите — преобразителят и разрушителят.
Тихо и почтително, аз го помолих да ми позволи да остана и му обясних същността на моето търсене. Всичко това се случи в рамките на няколко секунди. Той се усмихна, кимна и видението ми се стопи.
— Така да бъде — чух гласа на Мама Чия.
Почти моментално въздухът наоколо се промени. На мястото на студения полъх, който усещах върху врата си, сега ме галеше топъл ветрец. Отворих очи.
