Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Докато кръвопреливането вървеше, момчето лежеше на леглото до сестра си и се усмихваше, както и всички ние, виждайки по страните й да се появява цвят. След това лицето му пребледня и усмивката му се стопи. То вдигна глава към доктора и попита с треперещо гласче: „Веднага ли ще почна да умирам?“
Мама Чия ме погледна.
— Понеже беше твърде малко, детето бе разбрало погрешно доктора и си беше помислило, че ще трябва да даде всичката си кръв на сестра си. Да, аз се научих на смелост — добави тя, — защото имах вдъхновяващи учители.
Продължихме да се храним в мълчание. След това легнах да подремна. Тъкмо заспивах, когато гласът на Мама Чия ме извади рязко от унеса ми.
— Време е да тръгваме. Трябва да пристигнем преди падането на нощта.
— Имаме ли среща с някого там?
Тя се замисли, преди да ми отговори.
— В известен смисъл, да.
По небето се носеха тъмни облаци и закриваха слънцето, което сега потъваше зад дърветата, спускайки се към хоризонта. Ние се отклонихме от хребета и навлязохме в гората.
— Побързай! — подкани ме тя и ускори стъпка. — Става късно. — Напредвахме усилено през неравния терен. Измина още час и вече вървяхме през местност, осеяна с преплетени шубраци. Преходът бе продължил през по-голямата част от деня и едва се държах на краката си. Докато се спускахме надолу, подвикнах на Мама Чия.
— Трябва да сме изминали девет-десет километра. Може ли да починем малко?
— Близо петнайсет километра — каза тя, — но не можем да почиваме.
— Започна да прехвърча ситен дъжд, но клоните на дърветата ни пазеха сухи.
— Направо не мога да си обясня как един толкова… е, да речем пълен човек като теб, може да върви толкова бързо — забелязах аз, почти тичайки, за да не изоставам.
— Имам достъп до огромни енергии — обясни тя.
— Как става това? Има ли някаква тайна?
— Нека да поставим нещата така — поде Мама Чия. — Нали знаеш как една майка, колкото и да е уморена, става отново и отново, когато болното й дете заплаче?
— Да, зная.
— Ето така вървя и аз с теб — каза тя. Не можех да видя дали се усмихва, но ми се стори, че е така.
Мама Чия продължи да налага темпото. Аз вървях подир нея и от време на време се подхлъзвах на обраслите с мъх камъни. Изкачвахме се и слизахме по хребети, минахме покрай многобройни малки водопади, подхранвани от постоянно оттичащите се води в тази част на острова и след това навлязохме в голяма гора.
След поредното изкачване и последвалото го спускане към долината Халауа, аз се почувствах необяснимо освежен. Това усещане за енергия се засили, докато вървяхме надолу. Най-накрая стигнахме едно открито място, защитено отвсякъде от плътен пояс дървета.
Слънчевите лъчи, вече ниски над хоризонта, прорязваха гъстия балдахин от листа и образуваха тесни ивици светлина в зеления сумрак.
— Настанявай се удобно — рече тя.
Благодарен за открилата се възможност, аз се отпуснах тежко на леглото от листа, съвсем леко влажни и пуснах раницата й на земята. Тя остана права до един клон на дърво кукуи, загледана в празното пространство.
Тъкмо лягах на ложето от листа и вдигнах очи над клоните на дърветата, когато чух гласа на Мама Чия:
— Дан — заговори тя бавно, — помниш ли какво ти казах преди за промяната на формите?
— Ъ-ъ, всъщност ти не каза много… — Стреснат от пронизителното писукане на птица, аз се извърнах рязко към Мама Чия. Тя беше изчезнала и близо до мястото, където стоеше, на един нисък клон, се мъдреше някаква птица, загледана в пространството.
Птицата беше съвършено неподвижна, сякаш чакаше нещо.
— Не може да бъде! — казах аз високо. — Ти не си… Пернатото нещо ме гледаше с немигащи очи. Аз зяпах в очакване на някакъв знак, когато иззад ствола на дървото се показа усмихнатото лице на Мама Чия. В мига, в който видя опулената ми физиономия, тя избухна в смях.
— Дан, трябваше да имам фотоапарат. Изражението ти беше направо невероятно!
Пристъпи напред и намигна на птицата. Тя литна и кацна на рамото й.
— Значи си помисли, че съм се превърнала в птица — каза Мама Чия. — Е, струва ми се, че четеш твърде много Карлос Кастанеда.
— Виждал съм и по-странни неща — защитих се аз.