Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Цитирайки Шекспир, тя заговори:
— „Има повече неща на небето и земята от тези, за които сте сънували.“ Да, Дан, много чудеса от нашия делник остават незабелязани за възможните свидетели. Но хората не се превръщат физически в малки птици. Промяната на формите е свързана с прехвърляне на съзнанието и е вид дълбока емпатия. Нищо повече и нищо по-малко.
Мама Чия милваше кървавочервените гърди и белите пера на птичката, която писукаше от време на време.
— Тази птица е апапане. Тя ми е нещо като галеник и понякога ме следва — каза водачката ми и докосна извития и клюн. — Викам и Червенка.
— Опитомена ли е? — попитах аз, излизайки от объркването си. — Мога ли да я поддържа?
— Не зная. Ще трябва да я попиташ.
— И какво се очаква от мен — до подсвирна нещо на езика на птиците?
Мама Чия размени поглед с птицата, която завъртя очички, сякаш питаше: „Кой е този човек?“
Протегнах бавно ръка и полуопитоменото апапане ми позволи да погаля коремчето му.
— Трябва да призная, че номерът ти беше страхотен. Направи ме на глупак.
Лицето и се помрачи като небето над нас и тя се изправи.
— Онова, което ще правим довечера, не са „номера“ — заяви тя и взе малката птичка в ръката си. — То ще касае живота и смъртта. — Изведнъж Мама Чия затвори дланта си около нея и я стисна силно. Когато разтвори пръсти отново, птицата лежеше там неподвижно.
— Как можа да направиш това? — заекнах аз, потресен и невярващ на очите си.
— То касае също смъртта и живота — прекъсна ме тя и подхвърли птичката във въздуха, където тя разпери криле, кацна на едно дърво и запя красиво, необезпокоявана от внезапния ситен дъжд, сякаш нищо не се беше случило.
„Дъждът скоро щеше да спре, но дали щеше да се случи същото и с това мрачно чувство, което се беше загнездило в мен?“, питах се аз, наблюдавайки как Мама Чия се сгуши на земята подобно на някаква мечка или създание от гората.
Починах си около петнайсет минути, но не можах да заспя. Бях трескав от вълнение в очакване на онова, което щеше да стане по-нататък.
— Предполагам, че няма да се приберем няколко дни, а? — попитах аз.
— Така изглежда — отвърна тя, без да помръдне.
— Не те ли откъсвам така от другите хора, на които помагаш? Тя се извъртя грациозно и ме погледна в очите.
— Да кажем, че съм се отклонила поради някакъв по-сложен спешен случай.
— Какъв е този случай?
— Ти. — На лицето й трепна лека усмивка, но после тя се надигна и изражението й отново стана сериозно. — И това ни връща точно там, където сме сега.
— И къде е това?
— В границите на Каланикаула, свещена гора с дървета кукуй.
— Свещена? — повторих аз и се надигнах да се огледам.
— Да. Можеш ли да го почувстваш?
Вдигнах глава към сивата кора, светлозелените листа и белите цветове на красивите дървета, после затворих очи и осъзнах, че красотата не беше толкова във видимото, а в усещането за едно място.
— Да — отвърнах аз. — Чувствам го. Но защо изминахме целия този път?
— Ти отиваш на свещено място, за да получиш сакрално обучение. — Изведнъж тя скочи на крака. — Хайде. Скоро ще се стъмни. — След като заличи следите, където беше лежала, тя се обърна и тръгна през гората. Аз също станах бързо и последвах примера и.
— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това? — попитах аз, докато крачех бързо между дърветата, опитвайки се да не я губя от поглед.
— Когато стигнем там — подвикна тя назад.
— Къде там?
Макар гласът й да изкънтя глухо в гората, аз чух достатъчно ясно отговора й.
— На гробището.
— Гробище? Тази вечер? Сега? — Косъмчетата на врата ми настръхнаха — ясно послание от Първичната ми същност, че нещо предстоеше да се случи. Каква беше онази стара поговорка? „Светлината в края на тунела може да е просто идващия влак.“
Кулата на живота
В символичен план кулата първоначално е била замислена като средство за свързване на духа и материята…
Боговете се нуждаят от място, през което да влязат — ако е необходимо, насила.