Свещеното пътуване на мирния воин

Лежах настрани до гроба, свит на кълбо, а главата ми беше в скута на Мама Чия. Прогизналият от пот чаршаф се беше набрал под мен. Изправих се в седнало положение, неспособен да изрека и дума. Гледах с широко отворени очи в нищото, люлеех се напред-назад, обгърнал тялото си с ръце, тръпнещ. Мама Чия ме прегърна майчински и помилва сплъстените ми коси.

— Хайде, хайде — каза тя. — Всичко свърши. Наистина всичко свърши.

Изминаха още няколко секунди. Постепенно започнах да осъзнавам, че все още имам очи, лице и тяло. Бях в безопасност, тук в ръцете на Мама Чия. Поуспокоих се. След това гърдите ми се надигнаха, дъхът ми започна да излиза на пресекулки и аз заплаках.

Дишайки тежко, улових ръката й и казах, заеквайки:

— Б-беше к-като пътуване в ада.

— Собствения ти ад, Дан. Всеки от нас си създава такъв. Ти просто обиколи първия етаж, царството на изолацията, страха и неистовия инстинкт за оцеляване на всяка цена.

Воините застават срещу демоните си лице в лице. И когато ти направи това, ги победи — каза тя кротко.

Най-накрая спрях да плача. Дишането ми се успокои и стана ритмично. Изтощен, аз заспах.

Когато се събудих, се развиделяваше.

— Това зората ли е? — попитах аз немощно.

Мама Чия стана на крака, посочи наоколо с ръка и каза:

— Огледай се, Дан. Забелязваш ли нещо.

Изправих се бавно, изтощен от огромното напрежение и обходих околността с поглед. Някаква птица кацна на един надгробен камък и запя. Песента и се понесе към синевата. Надгробните плочи бяха украсени с жълтеникаво-зелени лишеи и мъхове. Цялата сцена беше пропита с чувството за покой и благоговение.

— Различно е — забелязах аз.

— Не — отвърна тя. — Ти си различен.

— Искаш да кажеш, че съм се освободил от всичките си страхове?

— Не, ти ще изживееш още страхове — увери ме Мама Чия. — Може би това ще бъде страхът да изразиш чувствата си, да разкриеш емоциите си, да говориш пред множество от хора, да се опълчиш срещу онези, които считаш за по-висши и по-силни или страхът от провал. Страхът ще се надига отново и отново, докато егото съществува, но е променена връзката ти с него. Ти повече никога няма да бъдеш надмогнат от него и когато той дойде, ще знаеш как да се справиш с него.

— Не е ли опасно да не се боя от нищо?

Тя се замисли преди да ми отговори.

— Страхът може да те парализира само, когато се налага да действаш. Именно в това е опасността. Той сковава енергията в тялото ти и това сковаване привлича онова, от което най-много се страхуваш. Отсъствието на страх не означава ненужна храброст, а смелост. Смелостта открива полета за действие. А когато е нужно, ще бъдеш предпазлив.