Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Мама Чия кимна.
— Той каза, че си добре дошъл тук — съобщи ми тя. — Мисля, че даже те харесва. Това е много добър знак. Тя се пресегна зад един от надгробните камъни.
Почувствах се по-спокоен.
— Радвам се да чуя т… — Прекъснах се рязко, когато тя тикна лопата в ръката ми и ме поведе към едно голо място.
— Време е да покопаеш.
— Какво? — Недоумението ми беше изразено толкова отривисто, че едва не си изметнах врата, когато завъртях глава към нея.
— Копай тук — рече тя, пренебрегвайки реакцията ми.
— Да копая? Тук? Дупка? Търсим ли нещо?
— Гроб.
— Какво — рекох аз, — аз съм възрастен човек. Вземам отговорни решения. Преди да започна да копая, наистина бих искал да науча защо правя това.
— Аз наистина бих искала да спреш да говориш и да започнеш да копаеш — отвърна тя. — Онова, което трябва да направиш, е необходимо. Опира се на древен тибетски ритуал, при който се изправяш пред всичките си страхове. Ако неподготвен човек се заеме с това, резултатът може да бъде дълготрайна психоза. Готов ли си да продължиш нататък?
Ето до какво се свеждаше всичко — направи го или умри. Или може би — направи го и умри. Веднъж Сократ ми каза, че винаги, когато пожелая, мога „да сляза от автобуса“, ако предпочитам той да замине без мен.
— Очаквам отговора ти, Дан.
Завъртях рязко глава към нея, сякаш някой ме беше ударил през лицето.
— А, ъ-ъ, добре… — Замълчах, за да си поема дъх и реших да следвам по пътя, по който винаги бях вървял. Когато имаше предизвикателство, аз винаги го посрещах. — Д-да — заекнах отново. — Готов съм и винаги ще бъда готов.
Тук ставаше дума да застана с лице към страховете си и затова се заех здраво с лопатата. Земята беше мека и работата вървеше по-бързо, отколкото бях очаквал. Мама Чия ме наблюдаваше със скръстени ръце. В началото направих отсек, широк около петдесет сантиметра и дълъг два метра. После дупката започна да расте на дълбочина: две стъпки, три стъпки и все по-надолу. Потях се силно. Колкото по-дълбоко слизах, толкова повече изкопът приличаше на гроб и това все по-малко ми харесваше. И най-вече ми липсваше ентусиазъм.
Уплахата ми ставаше все по-голяма и накрая премина в гняв.
— Не — казах аз накрая и изпълзях от дупката. — Не съм длъжен да правя това и няма да играя на мистериозни игрички в магьосническо гробище, без да зная за какво е всичко това. Не съм някаква марионетка! За кого е този гроб? И защо правя това? — настоях да узная аз.
Мама Чия остана втренчена в мен цяла минута — или поне така ми се стори — и накрая каза:
— Ела. — Поведе ме към един близък надгробен камък и ми посочи епитафията върху него.
Надписът беше стар и неясен и едва успях да го разчета:
Пътниче незнаен, поспрял по своя път, като тебе бях и аз, преди да стигна в този кът. Като мене ти да станеш писано е, знай това и готви се ти да ме последваш още отсега.
Погледнах Мама Чия и видях, че лицето и е съвършено сериозно.
— Мисля, че знаеш за кого е този гроб.
Стоях и не отмествах очи от нея.
— Имам право на избор в този случай — рекох аз.
— Винаги имаш право на избор — съгласи се тя. — Можеш да започнеш да копаеш или да се качиш на следващия сърф и да напуснеш острова.
Не мисля, че говореше сериозно за сърфа, но беше ясно, че ако исках да бъда неин ученик, трябваше да премина през това. Бях стигнал вече дотук и не можех да не видя какво идва след това. Усмихнах се тъжно и казах:
— Е, не мога да откажа, при положение, че си толкова учтива. Спуснах се обратно в гроба и продължих да копая, докато накрая тя ме спря:
— Вече е достатъчно дълбок. Подай ми лопатата и излез оттам.
— Искаш да кажеш, че приключих.
— Да.
— Ей, трябва да призная, че си беше доста страшничко — казах аз, докато се измъквах от влажния изкоп и после сложих лопатата настрани. — Но общо взето не беше толкова зле. — Изпънах уморените си мускули.
— Легни тук — нареди ми Мама Чия, посочвайки един чаршаф, постлан на земята до зиналия гроб.
— Поредната задача? Това не ти ли се струва малко странно? — попитах аз.
Без сянка на усмивка тя просто стоеше с вдигната ръка. Легнах по корем.
— По гръб — каза тя.
Завъртях се и погледнах нагоре към нея.
— А сега да се престоря на умрял ли или какво?
Очите й проблеснаха ожесточено.
— Извинявай — рекох аз. — Предполагам просто, че съм малко нервен.
— Това не е игра. Ако обидиш духовете наоколо, ще имаш далеч по-голямо основание да бъдеш нервен!
Опитах се да се поуспокоя и казах:
— Е, какво пък, ще се възползвам от случая да си почина.