Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Ще бъде дълга почивка — каза Мама Чия, сетне вдигна лопатата от земята и насочи острието надолу. За миг си помислих, че иска да ме прониже с него и вдигнах ръце да се защитя, но вместо това тя го заби дълбоко в купчината пръст до гроба. След това коленичи откъм главата ми до ръба на изкопа и затвори очи.
Лежах там и наблюдавах обърнатото й наопаки лице, под бледата лунна светлина. В един ужасяващ момент на параноя ми хрумна, че всъщност изобщо не познавам тази жена. Може би тя не беше онази, при която ме изпрати Сократ. Дали пък самият Сатана не се криеше зад образа й.
Тя заговори с глас, който отекна над гробището. Изричаше заклинание и аз знаех, че това не е игра.
— Ти Велик дух, наричан с много имена — поде Мама Чия напевно, — ние молим да бъдем озарени със Светлината. Молим за твоята закрила над тази душа. В името на Единствения и неговата власт, ние молим всяко зло — било то малко или голямо — да бъде откъснато и заличено в него, запечатано и върнато към първоизточника му. Молим каквото и да се случи, да бъде за негово най-висше благо. Да бъде волята ти.
Металическият вкус на страха се надигна в гърлото ми. След това Мама Чия започна да притиска бавно ключицата, гърдите и раменете ми с кокалчетата на ръцете си, в началото леко, а след това с нарастваща сила. Пред очите ми лумна светлина и после чух някакво изпукване. Тя улови главата ми, както Сократ беше правил това преди години. Зъбите ми затракаха и накрая над мен се спусна завеса от мрак.
Чух вятъра, почувствах песъчинки да шибат лицето ми и видях кулата точно пред мен. Този път го нямаше усещането за безтелесност, при което сякаш единствено съзнанието ми наблюдаваше нещата. Погледнах надолу и видях тялото си. Аз наистина бях тук.
После открих, че стоя на самия вход. Огромната врата се отвори като зинала паст и аз пристъпих вътре, усещайки, че тук въздухът е по-разреден. Препънах се, паднах, направих салто и се сгромолясах тежко. Изправих се бързо и се огледах, но не различих нищо в заобикалящия ме мрак. „Това би трябвало да е първият етаж, сутеренът“, казах си аз. Гласът ми прозвуча приглушено. Дрехите ми лепнеха по мен и влажната смрад на разложение ми беше някак позната. „Намери осветлението“, рекох си аз отново на глас. „Бъди готов да видиш“
Преди само бях надникнал през прозорците на кулата. Исках ли наистина да разбера какво се крие в мен тук, на този най-нисък етаж?
— Да — отговорих гласно. — Да, искам да видя!
Продължих бавно и опипом в тъмнината. Лявата ми ръка попадна на нещо — голяма дръжка, електрически ключ! Натиснах го и чух бръмчене, което премина в тихо свистене. Премигах, докато мъждивото осветление бавно откриваше сцената пред мен.
Защо продължаваше да бъде толкова тъмно? Когато очите ми посвикнаха, отговорът дойде сам. Бях се озовал на най-долният етаж на кулата и по някакъв начин там се съдържаха самата нощ и гробището, същото онова древно гробище на кахуните. Но този път не бях добре дошъл тук. И бях сам. Видях наблизо зеещата яма на изкопания от мен гроб. Умът ми прекоси границата отвъд покоя, пропаднах покрай острия ръб на страха и някаква невидима сила ме задърпа към отворения гроб. След това тялото ми изпадна в нещо като мъртвешко вцепенение и както бях на чаршафа, аз се понесох надолу към гроба.
Опитах се да стана, но не можех. Белите ми дробове заработиха като помпа, дишах по-дълбоко, по-бързо, по-дълбоко, по-бързо. После чух гласа на Мама Чия, някъде далече: „Висшата ти същност е твоят ангел пазител. Каквото и да се случи, помни, че тя винаги ще бъде с теб.“
— Тогава защо не мога да я почувствам? — извиках аз.
Отговорът на Мама Чия достигна до мен като ехо: „Преди да можеш да видиш светлината, ще трябва да се справиш с мрака.“
Нещо ме блъсна. Парализиран, аз нямах никакъв контрол. Не можех да се съпротивлявам. Паднах, прекатурих се бавно надолу и после се приземих почти без звук в отворения гроб. Чаршафът ме загръщаше като плащеница. После в миг на абсолютен ужас почувствах върху мен да се сипят лопати с пръст. Сърцето ми заби лудо в гърдите.
Чух тътен на далечна гръмотевица. Сияние на мълнии проряза мрака. След това, когато пръстта ме покри, чух гласа на Исус. Не говореше на мен и не ми донесе утеха. На небето проблесна светкавица и той изкрещя в агония от кръста на Голгота: „Защо се отрече от мен?“ Изведнъж осъзнах, че това беше собствения ми глас. Но нямаше значение. Никой не можеше да ме чуе. Пръстта покри лицето ми напълно и заглуши писъците ми.
„Почакайте“, изкрещях аз мислено. „Не съм готов за това! Не мога! Спрете! Не съм умрял. Не съм умрял!“, пищеше умът ми. Отново и отново.