Заключената стая
- Автор: Вальо Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заключената стая». Краткое содержание книги:
Но тук, възникват два въпроса. Първо, излиза така, че Квастму е излъгал умишлено, и при това така изкусно, че е убедил не само Рьон, но и самия Мартин Бек. А Рьон и Мартин Бек съвсем не са новаци и не е толкова лесно да им се объркат главите. Второ, ако Свярд се е застрелял сам, кому е било нужно да крие оръжието? В това няма никакъв смисъл. Както и в това, че покойникът е лежал в стая, която е била здраво заключена отвътре и в която на всичко отгоре не е намерено оръжие.
Както си личи, Свярд не е имал близки роднини. Известно е също, че той не е дружал с никого. Но щом като той не е имал даже познати, на кого е била нужна смъртта му?
Изобщо трябва да се изяснят цяла купчина въпроси. И в частност, да провери още един детайл, свързан със събитията, които са станали в неделя, на осемнадесети юли. Но най-напред трябваше да научи нещо повече за Карл Едвин Свярд.
На листчето, което му даде Рьон, освен адреса имаше и фамилия. „Наемодател: Рея Нилсен“.
Между другото, ето я и нужната му къща, След като погледна табелките с имената на наемателите, той се убеди, че и стопанката на къщата живее тук.
Мартин Бек се изкачи на третия етаж.
XXI.
Сив фургон, никакви особени белези, ако не се смятат табелките на номерата… Хората, които работеха в този фургон, бяха облечени в комбинезони с горе-долу такъв цвят като на машината и нищо във външността им не издаваше тяхното занятие: или шлосери-монтажници, или работници в една от градските служби.
Мартин Бек не завари стопанката на къщата на Тюлегатан, но затова пък тук му провървя. Двама работници в сиви комбинезони седяха около своя Фолксваген и пиеха бира, без да обръщат внимание на острата дезинфекционна миризма и на още един аромат, който никаква химия на света не може да премахне.
Задната врата на машината беше, то се знае, отворена, доколкото мъжете се мъчеха да проветряват колата при всеки удобен случай.
В този прекрасен град двамата в комбинезони изпълняваха специфична и твърде важна функция. Всекидневната им работа се състоеше да пренасят самоубийците и останалите не много почтени покойници от домашната им обстановка в друга по-подходяща.
Подобно на мнозина, на които се е паднало да изпълняват не най-приятните задължения, шофьорът на фургона и неговият помощник се отнасяха към работата си със завидно хладнокръвие и съвсем не преувеличаваха собствената си роля в механизма на така нареченото процъфтяващо общество. По въпросите на службата си те разговаряха само помежду си, тъй като отдавна се бяха убедили, че мнозинството от слушателите им възприемат тази тема твърде негативно, особено когато се съберат във весела компания или другарките им в живота се поканят една друга на чашка кафе.
Със сътрудници на полицията те общуваха всеки ден, но най-вече с обикновени детективи.
Така че вниманието на един полицейски комисар, който при това беше си направил труда да дойде лично, отчасти ги ласкаеше.
Този, който изглеждаше по-отворен, изтри устните си с ръка и каза:
— Разбира се, помня. Бергсгатан, нали?
— Точно така.
— Само името не ми говори нищо. Как казахте — Скат?
— Свярд.
— Нищо не ми говори. На нас имената не ни са нужни.
— Ясно.
— Освен това е било неделя, а неделите за нас са трудни дни.
— А полицая, когото аз назовах, не помните ли? Кенет Квастму.
— Не помня. Името за мене е пуст звук. Изобщо фараонът си стоеше и ни наблюдаваше.
— Когато вдигахте тялото?
— Да, да, когато го вдигахме Ние решихме, че той е, както се вижда, опитен.
— В какъв смисъл?
— Фараоните са два чешита. Едните повръщат, а на другите им няма нищо. Този даже не си запуши носа.
— Значи той стоя там през цялото време?
— Ами да, нали го казах. Следеше доколко добросъвестно изпълняваме задълженията си…
Другарят му се усмихна и отпи от бирата.
— Още един въпрос, последен.
— Давайте.
— Когато вдигнахте тялото, под него нищо ли нямаше?
— А какво би могло да има там?
— Да кажем, пистолет. Или револвер… За мене е важно да знам дали на пода под покойника не е имало някакво оръжие?
— Никакво. Още повече, че полицаят стоеше там и не сваляше очи от нас. Той си остана там и когато ние положихме клиента в цинковия сандък и си заминахме. Така ли беше, Арне?
— Точно така.
— Вие сте абсолютно сигурни в това?