Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
— По дяволите, Прендик — каза Моро. — Той ми трябваше.
— Съжалявам — казах аз, макар че това не беше истина. — Сторих го импулсивно.
От изнемога и възбуда ми прилоша. Обърнах се, проправих си път сред тълпата от Зверохора и се заизкачвах нагоре по хълма към най-високата част на носа. Дочух Моро да крещи нареждания на трима омотани в бяло Хора-Бикове да започнат да влачат жертвата надолу към водата.
Не беше трудно да се усамотя. Зверохората показваха съвсем човешко любопитство около мъртвото тяло и като душеха и ръмжаха, го следваха вкупом, докато Мъжете-Бикове го мъкнеха надолу към брега. Отидох на носа и наблюдавах Мъжете-Бикове, тъмни силуети под вечерното небе, да носят натежалото мъртво тяло към морето и в съзнанието ми като вълна нахлу чувството за неизразимото безсмислие на всичко, което става на острова.
На брега сред скалите под мен Маймуночовека, Хиената-Свиня и още няколко Зверохора стояха край Монтгомъри и Моро. Всички бяха все още крайно възбудени и се надпреварваха да дават шумен израз на верността си към Закона. Въпреки това в себе си бях напълно убеден, че Хиената-Свиня беше замесена в убийството на заека. Обзе ме странното убеждение, че без мащабността на очертанията и нелепостта на формите пред мен бе едно умалено обобщение на човешкото съществование, цялото взаимодействие на инстинкт, разум и съдба в най-прост вид. Леопардочовека не бе се вместил в този живот. Там бе цялата разлика.
Нещастните зверове! Започнах да виждам най-отвратителната страна на жестокостта на Моро. Не бях мислил по-рано за болката и злините, които се стоварваха върху клетите жертви, чак след като оживеят изпод ръцете на Моро. Бях потръпвал единствено при мисълта за дните на действителните мъчения зад оградата. Но сега те ми се струваха по-незначителната част. Преди те са били зверове със съответно пригодени към заобикалящата ги среда инстинкти, по своему щастливи като всички живи същества. Сега бяха спънати в оковите на своето човекоподобие и живееха в неизчезващ страх, тормозени от един закон, който не можеха да разберат; тяхното псевдочовешко съществование започваше в агония, беше една дълга вътрешна борба, един непрестанен ужас от Моро — и за какво? Именно безсмислието на всичко ме разтърси.
Да имаше Моро някаква по-понятна цел, бих могъл поне малко да му съчувствувам. Не съм чак толкова мекушав към страданието. Бих могъл донякъде да му простя дори ако мотивът му е бил омраза, но той беше толкова безотговорен, напълно безгрижен. Любопитството му, налудничавите му безсмислени изследвания го тласкаха да продължава, а съществата биваха захвърлени да поживеят около година, да се борят, да се лутат слепешката, да страдат непрестанно и накрая да умрат в мъки. Те бяха дълбоко нещастни, старата животинска омраза ги подтикваше да враждуват помежду си, а Закона ги възпираше от една разгорещена кратка схватка и един решителен край на взаимната им природна ненавист.
През тези дни страхът ми от Зверохората прерасна в страх от Моро. Изпаднах в угнетено състояние, дълбоко и продължително, сходно със страха, което остави трайни белези в съзнанието ми. Трябва да призная, че когато се сблъсках със страданията и болезнения безпорядък на този остров изгубих вяра в смислеността на света. Една сляпа съдба, един огромен безмилостен механизъм сякаш разкройваше и оформяше квинтесенцията на съществованието и аз, Моро (със своята страст към изследванията), Монтгомъри (със своята страст към пиенето) и Зверохората (със своите инстинкти и умствена ограниченост)бяхме разкъсвани и мачкани безпощадно, неизбежно сред всеобхващащата бъркотия на нейната непрестанна въртележка. Но тогава все още не можех да осмисля всичко това… Всъщност дори мисля, че едва сега го осъзнавам истински.
17. Бедствие
Едва ли бяха изминали и шест седмици, когато загубих всякакво друго отношение към безславните експерименти на Моро освен неодобрение и неприязън. Единствената ми мисъл бе да се махна от тези ужасни карикатури с образа на Твореца, да се върна обратно към приятното и благотворно общуване с хора. В спомените ми моите себеподобни, от които бях откъснат, започнаха да придобиват идилични добродетели и красота. Първоначалната ми дружба с Монтгомъри не се задълбочи. Дългата му разлъка с човечеството, скритият му порок към пиянство, очевидното му състрадание към Зверохората го отдалечаваха от мен. На няколко пъти го оставих да ги навести сам. Всячески отбягвах каквото и да било общуване с тях.
Все по-дълго време прекарвах на брега в очакване на някакви спасителни платна, които все не се появяваха, докато един ден ни сполетя потресаващо нещастие, което представи в съвършено различна светлина странните обстоятелства, в които се намирах.