Шинджу

Десета глава

Оказа се, че никак не е трудно да следи Кикуноджо — онагата вървеше бързо, ловко си проправяше път по улицата, но високият му ръст се виждаше отдалеч. Сано се движеше двайсетина крачки по-назад, готов незабавно да се скрие, ако Кикуноджо се обърне или хвърли поглед през рамо. Но актьорът не подозираше, че Сано го следи. Освен това нямаше опасност внезапно да се метне на кон и да му се изплъзне, защото липсата на благородническа титла го лишаваше и от правото да язди. Сано усети, че тайното преследване го забавлява. И точно тогава вратата на отсрещния театър се отвори и навън се изсипа тълпа от зрители. Кикуноджо се изгуби сред тях. Сано се втурна напред, като отчаяно се мъчеше да го открие. Но навалицата му пречеше и хората го повлякоха в друга посока. След миг от Кикуноджо нямаше и следа. Беше изчезнал. После видя три двойки носачи на паланкини, които тъкмо наместваха на рамо прътовете и потегляха. Реши, че онагата е зад завесите на някоя от тях. Но на коя? Сано избра една напосоки. Последва я по тихата улица наблизо и проследи с поглед как носачите спряха и оставиха паланкина пред една от портите. Тук ли живееше дамата на Кикуноджо? Завесите на паланкина се вдигнаха. Пътникът, който слезе, не беше Кикуноджо, а някакъв възрастен мъж. Сано изруга късмета си. Детективската работа му доставяше удоволствие, но засега не носеше резултати. Тогава се сети какво бе казал Кикуноджо за другия изнудван от Норийоши и си спомни, че Глициния също бе споменала за някакъв сумист. Значи трябваше да открие Райден.

Запъти се към района за евтини развлечения недалеч от моста Нихонбаши, където се събираше простолюдието. Собственикът на една от чайните му даде подробни указания, как да намери залата на Разказвача на небивалици, където Райден обикновено прекарвал времето си. На указаното място имаше шумна тълпа, но хората съвсем не слушаха историите на възрастния човек. Бяха погълнати от нещо в средата на сборището — крещяха, окуражаваха невидими участници, обзалагаха се кой ще спечели. Сано върза коня си пред една от чайните и си проби път през тълпата да види какво става.

Вместо с бали оризова слама, както обикновено ограждаха ринга на борците, импровизираният тепих бе очертан с обли камъни; дрипаво момче блъскаше с пръчка по дървена паница вместо по гонг. Единият от биещите се на ринга мъж можеше да бъде само и единствено Райден.

Борецът бе приблизително връстник на Сано, но с това приликите помежду им се изчерпваха. Носеше яркожълто кимоно с щампован ребус на гърба — вишнев клон, меч и гребло, които, произнесени на глас, звучаха като: „Аз обичам битки.“ Разгърдената дреха откриваше огромно увиснало шкембе и черна препаска през слабините. Стоеше приведен срещу противника си, с ръце на кръста. След миг се наклони на една страна, повдигна крака си високо и после го стовари върху земята с тътен и облаци прахоляк. Повтори и с другия крак — с този ритуал сумистите демонстрираха сила и прогонваха злите духове. Публиката се дереше: